Харка видя как първата от малките точици се раздвижи. Навярно беше водачът на стадото, който подскочи високо и падна повален, точно зад плешката и сърцето сигурно го беше улучила ловната стрела. Все още не се чуваше никакъв вик, никакъв възглас, изобщо никакъв звук. Много от малките точици обаче бързо се раздвижиха. Стадото бягаше. В същото време обаче Харка видя как над тридесетина животни останаха на място, поразени едновременно от смъртоносните стрели на скритите бойци.
В този миг се понесоха и първите победни възгласи на ловците. По възгласите и по лекия шум, който стигаше до тях от ударите на копитата на бягащите антилопи и от стъпките на преследвачите, Харка можеше да съди за хода на лова. Ловците бяха заобиколили стадото, бяха го нападнали от запад и гонеха сега бягащите животни към реката и преселническия керван. Момците от Ордата на червените пера изопнаха тела, всеки сложи по една стрела и опъна лъка; Харка стори същото. Животните летяха с бързината на вятъра; вече се показа първата глава на антилопа на двеста метра от момчетата. Четан пусна стрелата, но не беше ясно дали тя улучи целта си. Главата отново изчезна. Момчетата продължаваха да стоят тихо, за да не сплашат бягащите животни, а да ги оставят да се приближат съвсем.
И ето. На сто метра пред тях две антилопи се появиха в бърз като стрела бяг и Харка стреля заедно с други две момчета и Четан. Едното от животните поплитна и се преметна по склона. Другото, изглежда, не беше улучено. Извърна се и изчезна от очите на младите ловци.
Междувременно неколцина от останалите при жените и децата мъже се метнаха на конете си и подгониха в галоп мяркащите се тук-таме антилопи. Стадото се беше разбягало на всички посоки.
Сега и момчетата на хълма напуснаха местата си и се втурнаха кой как може да вземе все още участие в лова. Харка изтича по склона надолу и после край брега на реката надолу по течението, откъдето беше дошъл преселническият керван. Стори му се, че беше забелязал долу край брега една точка; това сигурно беше антилопа. Нито един от ловците или от хвърлилите се в лова младежи обаче като че не се бяха насочили нататък. Окрилен от надеждата, че сам е забелязал антилопата и ще може да я убие, Харка излетя с бързината на вятъра надолу покрай реката, като се стараеше да остане прикрит. Щом се изкачи на един нисък хълм, той се хвърли върху тревата, за да издебне още веднъж плячката си. За негово най-голямо учудване животното, което той бе забелязал, още не се беше помръднало от мястото си; то като че нямаше намерение да бяга. Тази мисъл зарадва и в същото време обърка Харка. Надеждата му, че ще успее да убие животното, нарасна; ала щом то не бягаше, значи, сигурно вече беше ранено и славата за добрия лов нямаше да бъде само негова.
Той размисли за миг и промени тактиката си. Тръгна много по-бавно и всякак се стараеше животното да не го забележи. По този начин стигна най-после до едно високо място на брега, откъдето можеше да наблюдава търсеното животно.
Харка остана да лежи безшумно на земята и погледна към завоя на реката, където му се откри неочаквана гледка. На оттатъшния бряг чакаха три антилопи; едната от тях беше млад мъжкар. Колко гордо се извисяваха острите му рога, колко умно гледаха очите му, колко гладка беше козината му, колко яки бяха стройните му крака! Цялото животно беше образец на сила и лекота. Каква красота! Може би то щеше да стане новият водач на осиротялото стадо. Като премести обаче погледа си на отсамния бряг, Харка разбра защо трите животни чакаха още оттатък реката: една антилопа стоеше трепереща край своята рожба, която не смееше да мине през водата. Тук реката беше дълбока и течеше бързо. Харка беше опънал лъка ала все още не стреляше.
В този миг нещо сигурно стресна животните на оттатъшния бряг. Младият мъжкар подуши във въздуха и с един-единствен дълъг скок изчезна между край-брежните възвишения; двете останали животни го последваха. Само антилопата-майка остана с малкото си на отсамния бряг. Силно изплашена, тя все се мъчеше да примами рожбата си. Ближеше я, побутваше я, докато тя най-сетне застана на дългите си крака досами водата. Ала не се осмеляваше да нагази вътре.
Тук беше наистина лесно да се отнесе плячка. Но Харка все не стреляше. Без да знае как, в съзнанието му нахлува една стара приказка. Една вечер Унчида я беше разказала край огнището на внуците си. Беше приказката за каменното момче, което имало месо, твърдо като камък, и затова нищо не можело да го нарани. Стрелата му улучвала всичко, което то поисквало; един ден то намерило на една горска поляна една майка-антилопа с рожбата й и ги убило … изобщо убивало всичко, каквото стрелата му достигала… но накрая се превърнало на камък и затънало в едно мочурище… като наказание, задето било убило хиляда животни и злоупотребило със силата си.