В дола лежеше убит боец. Конят му стоеше тъжно край него. Момчетата познаха животното. Беше кафявият кон за лов на бизони, който Летния дъжд бе яздил. Боецът лежеше в тревата, окървавен и ужасно обезобразен. Бизоните бяха преминали в луд бяг през него. До прегазената му дясна ръка лежеше счупеният лък, двете последни стрели бяха паднали от колчана.
Момчетата замръзнаха мълчаливи върху конете си пред тази жертва на големия лов. Нещастните случаи по време на лова на бизони бяха нещо обикновено, всъщност всеки лов беше борба на живот и смърт.
Харка подкара своя пъстър кон към тъгуващия мустанг, погали го леко, после пое юздата му. Друго момче слезе от коня си и вдигна от разбития череп на мъртвеца орловото перо, опръскано с кръв. С бърз знак той взе съгласието на Харка и полетя на коня си по посоката, откъдето повторно прозвуча сигналът на вожда и където се събираха ездачите. Оттам вече се понесоха победните възгласи, ала момчетата нададоха първите приглушени траурни викове.
Скоро след това момчето, което беше отишло с окървавеното орлово перо за вожда, доведе Матотаупа и събралите се вече край него бойци в дола, където Летния дъжд лежеше мъртъв. Вождът не скри ужаса и дълбоката си скръб. Летния дъжд беше приятел на Матотаупа и негов най-добър другар в боя и съветник. Сега той никога вече нямаше да надава заедно с другарите си ловния и бойния възглас или да дава обмислен съвет по време на общите им събирания.
Матотаупа остави двама бойци край мъртвото тяло и изпрати Харка с осиротелия кон в лагера. Той трябваше да съобщи какво се беше случило, за да дойдат да вдигнат трупа. Освен това жените трябваше да приготвят конете, дори да използуват и кучетата като товарен добитък, за да приберат колкото се може повече от огромната ловна плячка, преди да е паднала нощта и да са се появили вълците и койотите.
Когато Харка влезе в бивака край Конския поток, воплите се смесиха с победните възгласи, радостта — с болката. Сега Мечата орда бе запасена с месо чак до следващата зима, а освен това и с нови тетиви за лъковете си, с нови чергила за шатри и кожени завивки, с кожени дрехи за зимата. Ала те бяха изгубили най-добрия си и най-опитен боец след вожда, Четан нямаше да има вече баща.
И това ли влизаше в осъществяването на Великото заклинание? Отново се надигнаха мрачните съмнения.
Привечер Харка седеше с Четан върху един от утъпканите и разровени от копитата хълмове край бивака, разпънат отново на старото си място. Двете момчета стояха край мъртвия, увит в бизонови кожи и обвяван от вятъра, така както далеч някъде в прерията същият този вятър обвяваше и мъртвешкото ложе на майката на Харка. Четан знаеше вече, че сега той ще се пресели в шатрата на брата на Матотаупа, който нямаше син, а само две малки дъщери. Момчето седеше, подпряло чело върху ръката си, и Харка остана часове наред до него. Слънцето отдавна беше залязло, звездите блещукаха в безкрая, вятърът вееше безспир. В подножието на хълма водата шумолеше тихо и отразяваше блясъка на луната. Вечерният вой на вълците вече беше заглъхнал. За хищниците също беше останала богата гощавка.
Наближаваше вече полунощ, а пред осиротялата типи на Летния дъжд все още звучаха траурните песни.
Четан излезе от вцепенението си и се примъкна по-близо до Харка.
— Искам да те питам нещо — каза той тихо на момчето.
— Говори, мой по-голям братко.
— Ти си чул от мъжете, че не са видели бизоновите стада да пасат спокойно на юг, а че те вече са били подгонени и са тичали с все сили.
— Хау, така казаха Матотаупа и всички останали ловци.
— Как може да се подгони едно такова огромно стадо бизони?
— Може да го подплаши голяма глутница вълци или огън, или ловци.
— Надушили ли са били нашите мъже огън сред прерията?
— Не.
— Видели ли са вълци?
— Не.
— Видели ли са ловци?
— Не.
— Защо тогава стотиците бизони са се хвърлили в бяг?
— Не знам.
— Знае ли някой боец?
— Не вярвам.
— Какво мислиш ти?
Харка мълчеше.
— Какво мислят нашите бойци? Харка мълчеше. — Защо не говориш?
— И ти не всякога разговаряш с мене.
— Това е вярно. Значи, не искаш?
— Защо ти и днес не ми казваш мислите си, Четан?
— Защото се страхувам от тях.
— Вярно ли е това?
— Вярно е. Веднага да умра, ако лъжа.
Какво може да бъде това нещо, от което Четан, синът на Летния дъжд и вождът на Червените пера, може Да се страхува така, че езикът му да се вцепени?
— Вакан.
— Да. Вакан. Тайната магия.
— Така е.
— Значи, ще мълчим?