— Хубав бивак имате вие! Добро място, речна вода, а от вашите шатри мирише хубаво на печено месо.
— Да — отвърна Харка доволен, — но ти не бива само да ядеш. Къдрокоси Чернокож, а ще трябва да се наумиш при нас и да яздиш — ти още седиш залепен на коня си като кал върху бизонов гръб; човек никога не знае дали тя ще си остане там, или няма да се отлепи не навреме!
— Твърдокаменни Харка, аз няма да падна. Вярно е, че седя накриво върху гърба на коня, като муха, която не знае къде е средата на гърба на коня. Аз се плъзгам насам-натам и краката ме болят след това, и където съм седял, също ме боли, но язденето ми е приятно и аз те науча всичко, каквото ти умееш: да стрелям по време на езда и да увисвам настрана върху коня, и да се провирам под корема на коня… всичко.
— Тогава ще трябва веднага да почнеш да се учиш, инак ще остарееш като Хавандшита, докато изучиш всичко това! И трябва да ти кажа, че през това време тялото ти често ще се покрива със синини!
— Харка, Убиецо на вълци, дори и целият да посинея като небето по пладне и да се превия, и да остарея като лешояд с тънък врат, аз ще се науча да увисвам на коня и да се провирам под корема му като велик боец.
Харка се засмя от сърце.
— Къдрокоси Чернокож ти си още като зелената тревица, която не познава слънцето. Преди да се научиш да се провираш под коня, без да падаш, ще трябва най-напред да изучиш всевъзможни други неща. Но аз ще ти помагам да се упражняваш.
Всеки ден ще се упражняваме, Харка. А сега ела — моят баща ще получи шатра с много жени, това е добре, много добре, те всичките ще се грижат за баща ми и за мене!
Харка поклати учудено глава. Нима Хавандшита вече беше решил коя жена ще получи бащата на Къдрокосия? Сред тях имаше една шатра с много жени, с пет жени без мъж: една баба вдовица, една майка вдовица и нейните три дъщери. Последният мъж в тази шатра беше паднал в боя срещу пани. Хората се страхуваха от тази шатра, защото се смяташе, че бабата е обладана от лоши духове. Затова и не бяха разпределили жените след смъртта на последния боец по останалите шатри, а всички други семейства отделяха от своя лов, за да се изхранват петте жени.
— Твоят баща навикнал ли е да има много жени? — попита Харка, докато показваше на Къдрокосия как се поставят вървите на предните крака на конете, така че животните да могат да пасат спокойно, но да няма как да избягат.
— Моят баща е много навикнал! Всички черни мъже са навикнали. Много жени, много говорят, но и добре се подчиняват.
— Тогава вие ще успеете да въведете ред в тази шатра, хау!
Къдрокосия Чернокож се усмихна закачливо.
— Да, ред, и всеки ден ще ни готвят добре, много добре!
— Пожелавам ти това и се надявам, че ще бъде така — измърмори Харка под носа си.
Всички в племето познаваха умопобърканата баба като много стисната.
Харка отведе отново намерения си приятел, който така се беше оживил, и мълчаливия му баща най-напред в шатрата на Матотаупа. По пътя Къдрокосия го увери:
— Пани са лоши хора, белите мъже са много лоши хора. Само дакота са добри, дакота са братя, ще останем при дакота!
— Да, остани при нас, Къдрокоси Чернокож, ние ще имаме полза от теб!
От този ден нататък бивакът преживяваше всеки ден нещо ново със своите двама нови обитатели. Бащата на Къдрокосия, който веднага получи името Непознатата мида, най-напред въведе ред в шатрата на многото жени. Той сигурно разбираше нещо и от прогонване на лошите духове, защото умопобърканата баба беше кротка пред него като кошута.
Цялото племе въздъхна облекчено, задето отново имаше кой да се грижи и да управлява тази шатра. Непознатата мида беше едър, силен и много сериозен човек. Щом и той понаучи малко езика на дакота, започна да разказва за своята родина и за живота си отвъд голямата вода, през която го бяха докарали белите мъже.
Той разказваше за великата джунгла, където бяха живели дедите му, разказваше случки от лов на слонове и леопарди, на крокодили и носорози и една шатра никога не можеше да побере всички любознателни слушатели. Той разказваше и за белите мъже, колко много са те на брой, за техните каменни къщи, за техните мацаваки — за малките, които един мъж можел да носи, и за големите, които влачели с коне и чиито отвори представлявали огромна черна кръгла паст, която бълвала унищожителни кълба. Той беше видял вече и онова чудовище, от което бягаха и бизоните, и знаеше как строяха пътя му. Мъжете непрекъснато го разпитваха за това. Ала имаше нещо, за което той никога не говореше и затова и бойците никога не го питаха: по какъв начин Хавандшита го беше освободил от ръцете на пани.