Къдрокосия Чернокож също не продумваше дума за това.
Харка прекарваше по цял ден заедно с новия си другар, за да му показва всичко, което едно момче дакота трябва да знае, и Къдрокосия се проявяваше като възприемчив ученик.
Харпстена също се присъедини към това обучение. Щом Къдрокосия Чернокож поглеждаше двамата братя със своите весели и доверчиви очи, напрежението и стеснителността веднага изчезваха, поне докато тримата бяха заедно.
Често, когато си почиваха по време на езда, момчетата седяха едно до друго. Тогава Харка разпитваше с определена цел за това, за онова и Къдрокосия не успяваше да прозре напълно тази игра на въпроси, макар че беше много будно момче.
— Защо пани, тия койоти, не се нахвърлиха върху антилопите, щом като са знаели, че техните стада пасат на северозапад?
— Как така са знаели? — попита Къдрокосия.
— А защо не ги избиваха?
— Защото месото на антилопите не им е трябвало вече Нали са се сдобили с бизоново месо от белите мъже.
„Аха — помисли си Харка, — значи, пани са знаели за антилопите.“ Следователно Къдрокосия е знаел затова и Хавандшита е могъл да го научи от него. Едното тайнство беше разкрито.
— Така е, Къдрокоси Чернокож. Пани са получили бизоново месо от белите мъже. Значи, белите мъже, които искат да построят пътя за чудовището, са убивали бизони. Прав ли съм?
— Прав си Харка, Стрелецо по бизони.
Второто тайнство също бе разкрито. Ала Харка не се почувствува облекчен от това, а смутен. Защото заедно с възтържествуването на неговото желание да узнае истината, вътрешно той бе дълбоко развълнуван от някакъв страх, че с разкриването на Великото тайнство той може да стигне до една голяма лъжа и до една още прикрита голяма опасност.
От сутрин до вечер той се движеше с напрегнат поглед, с изострени сетива и комбинираше предпазливи въпроси. Чрез тези въпроси се стараеше да заобикаля онова, което искаше да научи, както ловецът заобикаля дивеча. Все повече стесняваше той кръговете. Най-после през една безсънна нощ мислено подреди случилото се досега в следния ред:
Южно от ловните райони на Мечата орда мъжете от северното племе на белите хора прокарваха път за чудовището, с което белите мъже щяха да се придвижват през страната с бързината на бурята, за да няма нужда повече да яздят коне. Мъжете, които искаха да построят пътя, бяха избили много бизони и бяха дали от месото на съюзниците си пани, за да не им пречат при подготовката на строежа на пътя. Ордите на белите мъже и техните мацаваки всяваха страх у бизоните. Техните стада оставаха на юг и не смееха да се прехвърлят на север. Такова било положението, докато Мечата орда гладуваше по долното течение на Северна Плата и Непознатата мида е стоял пленник при пани. После Хавандшита отишъл със златното тайнствено зрънце при пани — така предполагаше Харка — и поискал висока цена за него: да бъде освободен Непознатата мида и пани да убедят белите мъже да подгонят с крясъци и гърмящи мацаваки на север бизонови-те стада, от които те вече са имали достатъчно месо. Когато всичко това му се удало, Хавандшита се върна като велик заклинател сред своите хора. Междувременно обаче лошото омагьосано зрънце беше поело своя път!
По този начин сякаш всичко се подреждаше и Харка почувствува да го обзема силно възмущение срещу голямата лъжа, ала същевременно и страх пред Хавандшита, който бе действувал с добре обмислена хитрост.
Когато стана на сутринта, Харка заобиколи Заклинателската шатра и загледа с нарастващо огорчение окаченото мацаваки, което той трябваше да пожертвува. Старецът поставяше всичко под своя власт, всичко, и сега в бивака го тачеха като самото Велико заклинание.
Харка се стресна. Над окаченото мацаваки на трофейния прът на заклинателя в една малка мрежеста торбичка се полюляваше златното зърно. Значи, Харка погрешно си беше направил изводите? Но как се беше случило всичко така? И защо старият Хавандшита беше закачил сега тайнственото зрънце на пръта, за да го виждат всички, да го вижда и Матотаупа, който го беше захвърлил разярен в реката?
Харка изтича в бащината шатра, за да разкаже веднага на вожда за това.
— Невъзможно! — отвърна Матотаупа и пребледня под бронзовия цвят на кожата си.
— Така е, татко.
— Да вървим да видим.
Когато Харка се приближи с баща си до Заклинателската шатра, на трофейния прът нямаше никакво тайнствено зрънце и не се виждаше никаква мрежеста торбичка.