— Ти си сънувал, Харка — каза облекчено Матотаупа. — Магията те обърква.
Харка прекара ръка по очите си. Та той много добре виждаше! Съвсем не сънуваше в това светло утро. Нима беше обладан от духове? Или старият заклинател вече беше прозрял опасното му желание да узнае всичко и го объркваше? Харка се чувствувате като човек, стъпил върху тресавище и очакващ всеки миг внезапно да потъне. Той трябваше да опипва почвата занапред внимателно, да бъде нащрек.
Момчето не знаеше дали Къдрокосия Чернокож не беше дочул нещо от неговия къс разговор с Матотаупа, за омагьосаното зърно. Тази сутрин Къдрокосия беше дошъл много рано в шатрата на вожда, за да вземе Харпстена и Харка. Харпстена още спеше, както и жените и Шонка и следователно Къдрокосия беше единственият, който може би беше чул нещо.
И ето че привечер Къдрокосия поведе Харка далеч от бивака. Предложи на Стрелеца по бизони да излязат безцелно из прерията и после да се върнат обратно по собствените си следи, за да се упражнят в следотърсачество. Харка се съгласи и тъй като препускането през равнината и вятърът, който облъхваше с хлад главата му, му подействуваха добре, той продължи дълго ездата. За Къдрокосия сигурно щеше да бъде трудно да намери следите през настъпилата вече нощ, ала за Твърдокаменното Нощно око това беше съвсем лесна работа и той искаше да покаже на Къдрокосия с колко трудни задачи умее да се справя едно момче от племето дакота. Къдрокосия Чернокож сякаш не се смущаваше от това, че вече се беше стъмнило. Когато Харка най-после се спря, вълците вече виеха срещу луната, а полудивите кучета на бивака лаеха с не по-малко жалост и мъка в гласа.
Къдрокосия скочи на земята, натимари коня си, както се полагаше, и седна върху една малка издатинка в тревата.
— Виж го ти! — рече Харка. — Мързелив като мечка на слънце. Но сега е нощ.
— Аз също виждам, че е нощ. Стрелецо по бизони! Нощ е. Нима те е страх?
— Не питай така глупаво. Какво си намислил?
— Трябва да поговоря с тебе.
— Говори. — Харка бе обзет от любопитство.
— И така, представи си… едно тайнство, една загадка.
— Какво тайнство? Има много.
— Някакво, което ти още не си разкрил. Белите хора го притежават.
— Добре, белите го притежават. — Харка си играеше със стръкче трева, откъсна го и го мушна между зъбите си.
— Белите мъже го притежават. Какво ще направиш ти тогава?
— Белите мъже са наши врагове. Щом те притежават едно тайнство, трябва да им се отнеме това тайнство. Или трябва да се открие по-силно от тяхното.
— Кой може да отнеме тайнството на някой друг?
— Само, който познава това тайнство.
— А как човек може да опознае едно тайнство?
— Това винаги е опасно. Трябва да го изпита.
— Така е. И ето аз искам да ти кажа нещо, ала ще ти кажа само толкова, колкото искам — и повече няма да ти кажа нито дума.
— Говориш като възрастен.
— Хау! — потвърди Къдрокосия Чернокож още веднъж собственото си решение. — Та, значи, аз искам да ти кажа нещо, Нощно око, Убиецо на вълци! Ти се въртиш около едно тайнство с въпроси и с дебнене. Ти не ще го откриеш никога, мисля аз. Откажи се! Хавандшита, нашият заклинател, знае повече и е много по-умен от всички останали мъже в племето, по-умен от твоя баща Матотаупа!
Харка изплю стръкчето трева.
— Неща, които ти си измисляш, няма нужда да ми разправяш, Къдрокоси Чернокож! Ти беше много ядосан, дори изпълнен с омраза срещу моя баща, когато той захвърли лошото омагьосано зърно във водата. Да, не казвай нищо друго и недей лъга, аз видях тогава очите ти. Ала след това Хаваидшита освободи твоя баща и затова ти се прекланяш пред стария заклинател.
— Харка, не е ли правилно и добре, дето аз се прекланям пред него заради туй? Ала аз исках да ти разкажа нещо съвсем друго. Недей все ме прекъсва, инак ще млъкна и ти няма да научиш нищо. И така слушай: жълтото зърно е омагьосано зърно, ала с него могат да правят магии само белите мъже, не и червените. Тъй е то, и така си е, и е истина! Моят баща е живял дълго сред белите мъже и той го знае. Когато белите мъже имат такива златни зрънца в джоба си, те могат само да заповядват: Коне! Ядене! Пиене! Дрехи! Накити! — и всичко веднага им се поднася като от някаква магическа ръка, стига те да го поискат. Няма нужда да ходят на лов, няма нужда да готвят, да тъкат платове, да щавят кожи, да ходят на лов за диви коне. Заради омагьосаните зрънца на тях им се поднася всичко, всичко наготово и те само трябва да протегнат ръка да го вземат. Не е ли това Велико тайнство?
— Да.
— Значи, аз ти казвам, че белите мъже притежават нещо, което ние трябва да им отнемем, или ние трябва да открием някакво по-силно тайнство. Ала ние не можем да го сторим, щом като хвърляме омагьосаните зрънца във водата. Хавандшита е велик заклинател. Той проучва тайните на белите мъже и ще ги овладее. Той знае, че не е добре човек да мъти само старите тайнства, както дроздът яйцата си. Трябва да се призовават новите духове. Така. Аз свърших.