После гостите тръгнаха към шатрата. По пътя към конското стадо и обратно към главатарската типи те не бяха разговаряли с Харка и Непознатата мида, ала Прелетната птица Тайнствения жезъл, този мъж с жълта брада се беше усмихнал приятелски на Харка, докато индианецът с красивата огърлица се държеше сериозно и въздържано като самите дакота.
Макар Матотаупа да беше споменал, че желае да разбере къде чужденците са чували за него, той все пак беше далеч от мисълта веднага да почне да ги разпитва. Тава би било противно на всяко правило за гостоприемството. Най-напред Унчида и Шешока, подпомогнати сръчно от Уинона, се заеха да подредят посъдата за гости — по няколко паници за всеки — около огнището, след това набодоха месо на шиша. Когато мълчаливо изчаканата гощавка вече можеше да започне, Матотаупа запали най-напред една лула с тютюн от червена върба и я пусна да обикаля, после поднесе месо на гостите си, също така и на Непознатата мида. Той самият не ядеше още нищо, а беше само любезен домакин. Едва когато гостите се нахраниха, започна да яде и той. В дъното на шатрата седяха Харка и Харпстена, а малко встрани — Шонка.
След като се нахрани, белият мъж измъкна от джоба си нещо, подобно на малка кафява пръчица, и започна да го пуши. Индианците извадиха своите лули, Непознатата мида обаче с удоволствие се почерпи с една тлееща пръчица от ръката на Прелетната птица.
— Белият мъж Прелетната птица Сръчната ръка Тайнствения жезъл е минал дълъг път с коня си — откри най-после Матотаупа вечерния разговор.
— Така е, вожде — отвърна вместо белия индианецът на езика на дакота, ала с чужд акцент. — Ние бяхме в Скалистите планини и дойдохме оттам тук.
Матотаупа гледаше говорещия, не напълно доверчиво, но не и враждебно.
— Какви бойци ловуват в планините? — попита той.
Бойци от племето шошони. Матотаупа кимна в знак на съгласие.
— Имат ли лов?
— Не много. Но ние виждаме, че шатрите на Мечата орда са добре запасени.
— Хау. Как е името на моя по-млад брат? — С това обръщение Матотаупа даде да се разбере, че смята за възможни едни приятелски отношения с госта.
— Моето име е Дългото копие.
— Кои са бащите и братята на Дългото копие и къде са разпънали шатрите си те?
— Моите бащи и братя са от племето чейени.
Лицето на Матотаупа помрачня. Ала той се въздържа да даде някакъв оскърбителен отговор.
Белият мъж сякаш почувствува, че има опасност разговорът да вземе неприятна насока и каза на своя индиански придружвач няколко думи, след което индианецът обясни на дакота:
— Вождът Матотаупа трябва да знае, че аз, Дългото копие, не принадлежа към оная група чейени, която обикаля размирно наоколо и нахлува в ловните райони на дакота и на други племена. Моите бащи и моите братя живеят мирно в своите шатри, много далеч оттук, в Оклахома, и не са врагове нито на дакота, нито на което и да е друго племе, нито на белите мъже. Аз съм напуснал бивака на моите бащи от пет години насам и съпровождам моя по-възрастен бял брат Прелестната птица. Хау.
Матотаупа сякаш не остана много доволен и от този отговор и Харка си помисли:
„Що за хора са тия чейени? Приятели са с всички и с никого — врагове. Не знаят към кого принадлежат и когато се подхване бой, главите и копията им ще се колебаят, докато стрелите полетят към тях от всички страни. А щом на Дългото копие му е харесвало в мирните шатри, защо тогава е напуснал своите бащи и братя и язди лете и зиме нагоре-надолу заедно с Прелетната птица Жълтата брада?“ — Тук нещо не отговаряше съвсем на истината и Харка реши да го проучи.
Матотаупа заговори за друго:
— Не намериха ли Прелетната птица и Дългото копие, яздейки от Скалистите планини към нашите шатри, някакви следи, не срещнаха ли бойци или едър дивеч?
При този въпрос гостите се оживиха. Те поговориха най-напред помежду си, после белокожият остави индианеца да отговори, тъй като забеляза, че хората на дакота не го разбират.
— Намерихме следи от сива мечка!
Матотаупа насмалко не скочи:
— Сива мечка?! Е! Къде видяхте тези следи?
— На два дена езда оттук — по посока към планините.
— От колко време бяха следите?
— Съвсем пресни.
— Проследихте ли дирята?
— Проследихме я.
Матотаупа не продължи да разпитва, гледаше само гостите си напрегнато.