— Хау, хау, добре, добре. За това и Прелетната птица и Дългото копие имат право да поискат от мен, Матотаупа, вожда на Мечата орда, всичко, каквото мога да им дам.
— Добре, вожде. Ние искаме само едно: твоя портрет.
— Хо … не!
Матотаупа вдигна отбранително ръце, Харка също силно се изплаши, когато чу това желание. Ала Матотаупа скоро се овладя. Изправи се и изрече с достойнство:
— Аз казах … белият мъж каза своето желание. Той желае моя портрет, това е моя живот, който той иска да вмъкне в своята магия. Така да бъде. Един дакота не е по-малко смел от един пани или един шошони. Ала аз поставям едно условие: белият мъж ще получи моя портрет, щом аз хвана мечката!
Мъжът с жълтата брада кимна и човекът от племето чейени обясни:
— Ние сме съгласни с това условие! Матотаупа е голям ловец и той ще успее да убие и тази страшна и умна мечка!
Около ъглите на устните на Матотаупа потрепна лека хитра усмивка.
— Аз съм бил голям ловец? Откъде моите непознати братя знаят това?
Чейени се поколеба, ала белият му кимна и той каза:
Ние го знаем от белите мъже, които подготвят пътя за Огнения кон. Ние бяхме при тях, преди да тръгнем към Скалистите планини.
Кой ме познава там, кой е могъл да говори за мене?
— Всички, с които ние говорихме. Бойците от Мечата орда, казваха мъжете там, са много добри ловци и знаят велики тайнства.
Когато чейени изрече тези думи, се случи нешо, което изглеждаше нечувано и поне никой не го очакваше.
Подобно на останалите деца и на жените Харка бе следил внимателно разговора. Колкото и силно да беше привлечено вниманието му от разказа за срещата със сивата мечка, той все пак нито за миг не забравяше първия въпрос, с който Матотаупа беше посрещнал непознатите мъже. Откъде знаеха те, че в Мечата орда живеят смели ловци и бойци?
Когато вождът също се върна неочаквано на този си въпрос по време на разговора, всички сетива на Харка се изостриха. Защото може би от този въпрос Матотаупа щеше да навлезе със заобикалки в тайната на Великото заклинание, чието разрешение толкова много занимаваше мисълта на Харка, макар и скритом. Когато чейени произнесе думите: „Бойците на Мечата орда познават велики тайнства“ — нещо неудържимо принуди Харка да стане и да се приближи до гостите край огнището. Такова нещо не подхождаше за едно дете; то беше против всички обичаи. На мъжете подобно държане би се сторило не смело, а невъзпитано и те щяха да отпратят Харка с укор. Той потрепера при мисълта за подобно посрамване, което Шонка би наблюдавал от дъното на шатрата, ала въпреки това тръгна към огнището, сякаш се подчиняваше на някаква по-висша сила.
Матотаупа гледаше момчето с голямо учудване, без да каже на първо време нещо. Харка пристъпи към чейени. Посочи камъка от огърлицата му, който блестеше като обедното слънце, и бързо попита, с остър поглед, който срещна и задържа погледа на чейени: — Тайнства? Какви? Такива?
— А, ти искаш да кажеш за този камък — отвърна чейени тихо, смутен, — този … да, златото…
— Искат ли го белите мъже? Да го крадете от нашите ловни райони ли сте дошли вие?
Преди Матотаупа да отпрати момчето на мястото му, белият мъж се намеси и накара чейени да му преведе за какво ставаше дума.
— Момче — отвърна след това той съвсем сериозно и чейени превеждаше дума по дума, — ние не искаме да крадем нищо от вас. Погледни. — Той извади две кесии, отвори ги и прекара през пръстите си купчина блестящи монети, каквито хората на Мечата орда никога досега не бяха виждали. — Гледай, злато и сребро! В сравнение с желанията, които имам, аз съм богат човек, имам достатъчно злато и няма защо да заплашвам или да ограбвам някого. Аз искам само да рисувам картини, защото това ме привлича като магия. Ала ти имаш право, дете, да бъдеш загрижено: никога не е добре, когато хората притежават такива тайнства. Има твърде много разбойници и крадци на този свят! Най-добре е дамълчи човек за тези неща и да ги пази скрити!
Харка благодари на говорещия и отново се оттегли.
— Хау! — каза Матотаупа. — Така е и аз виждам, че ти, бели човече, си справедлив, човек. Аз ще убия мечката, а ти ще нарисуваш моя портрет. Утре започваме.
На другия ден в шатрата на вожда още с пукването на зората всички бяха будни. Тъй като ловците не искаха да взимат за предвидения лов повече храна, отколкото беше необходимо, вождът предложи на гостите си богата закуска. Прелетната птица Жълтата брада мислеше, че ловците ще тръгнат веднага след това, ала беше сбъркал. Вождът изпрати най-напред Старата антилопа да свика бойците му, за да изиграят всички заедно мечия танц, с който да призоват духа на мечката. Старата антилопа изказа опасенията си, че заклинателят Хавандшита отсъствува от бивака и няма да може лично да разговаря с духа на мечката преди този толкова опасен лов. Ала Матотаупа беше силно обладан от ловната страст и не обърна внимание на изказаното опасение. Взе кафявата меча кожа, която пазеше в шатрата си, надяна главата й върху своята, пусна кожата да виси по раменете му и излезе навън, където го очакваха двадесет други бойци, също загърнати в мечи кожи. Мъжете запристъпваха по поляната в кръг като мечки, тромаво и същевременно ловко, като подражаваха на рева и ръмженето на мечките. Всички обитатели на бивака се насъбраха да присъствуват на мечия танц.