— Хуш … хуш … хуш!
— Я млъкнете най-после! — каза високо и решително Харка.
Жените млъкнаха. Загърнаха се в завивките си и сякаш заспаха. Само бабата продължаваше да мърмори нещо неразбираемо под носа си.
Харка не завиждаше на Непознатата мида и на Къдрокосия за многото жени, които ги обслужваха. Мисълта, че следващата нощ отново ще спи в бащината типи, му беше приятна. На първо време той почувствува известно облекчение, когато първите нощни часове преминаха и Непознатата мида отново се върна в своята типи. Мърморенето на бабата най-после секна.
Сега Харка също заспа. Унасяйки се, той чу още веднъж отвън вятъра и дъжда, който барабанеше по чергилата на шатрата.
Когато се събуди отново, навън беше още тъмно. Скочи и отхвърли завивката, защото беше разбрал, макар и неясно и като насън, че не се беше наспал, а нещо го беше събудило. Но какво? Не беше ли извикал някой! Да, сега викът се повтори и всички останали обитатели на шатрата също наскачаха от постелите си. Навън бурята все още бушуваше и дъждът плющеше.
Непознатата мида изтича навън и трите момчета веднага го последваха. Дъждът шибаше по голите тела. Почти нищо не можеше да се види, тъй като облаци закриваха месеца и звездите. Разнесоха се нови викове.
— Мечката! Мечката!
Откъм шатрата на вожда проехтя силен вик:
— Всички деца да се приберат по шатрите!
Неохотно, но все пак достатъчно благоразумни, за да разберат причината за това нареждане, Къдрокосия. Харпстена и Харка се подчиниха. Ала те останаха на входа на шатрата, за да се ослушват навън.
По шумовете и виковете, които долитаха до тях, можеше да се съди, че търсят хищника край конското стадо.
Зад гърбовете на децата, навътре в шатрата, се надигна многоглас шепот:
— Мечката, духът на мечката! Духът на мечката идва да си отмъсти!
Харка неволно се извърна назад. Съзря една от трите дъщери, която разравяше огъня в средата на шатрата, така че пламъците отново лумнаха. До нея стоеше бабата. Тя беше си присвоила надупчената от куршума, стрелите и копието рисунка с изображението на мечката и сега я държеше нависоко, така че разкъсаното платно се осветяваше от пробягващите отблясъци на огъня. Лицето на старицата беше озарено и разкривено от ужас и възторг. От полумрака прозвуча отново изплашеният шепот на останалите четири жени. Бурята разтърсваше шатрата. През входа, където стояха момчетата, внезапно нахлу вятър, раздуха огъня и раздвижи платното, от което образът на мечката сякаш се размърда. Отвън прозвучаха виковете на мъжете. Три пъти гръмна пушката.
Всичко това направи призрачно впечатление на обитателите на шатрата. Къдрокосия започна да произнася думи на своя непознат за Харка роден език, като правеше при това заклинателски движения.
Харка също се почувствува потиснат за миг, ала веднага се съвзе.
— Млъкни! — смъмра той Къдрокосия и сложи ръка пред устата му.
Ала Къдрокосия Чернокож отблъсна ръката на Харка и продължи да произнася своите заклинателски слова срещу лошата магия.
Харка напусна неспокойната и неприятна вече шатра и излезе под дъжда. Най-после отново можеше да се ослуша, смущаван само от плющенето на дъжда и от свистенето на вятъра, но не и от хора.
По виковете той разбра, че хората бяха видели хищника при конете, ала сега сигурно беше избягал. На Харка много му се искаше да изтича натам и да се заеме с конете, ала все пак не смееше да се противопостави на изричната заповед на заместника на вожда. Мина му през ума, че би могъл да отскочи до бащината шатра. Така и стори; шмугна се като стрела в семейната шатра. Там също огънят беше разпален отново. Предпазната клапа на върха на шатрата осигуряваше изтеглянето на дима по време на буря. Шонка не беше там. По това време той беше на пост край конете. Унчида, Шешока и Уинона седяха една до друга в дъното на шатрата. Непоклатимото спокойствие на Унчида се предаваше и на останалите жени.
Когато Харка се вмъкна вътре, веднага след него чергилото на входа се разтвори още веднъж и влезе Прелетната птица Жълтата брада. Той държеше пушката в ръка, взе си куршуми и отново бързо излезе навън. Обитателите на шатрата чуха неколкократни изстрели.
Откъм конското стадо прозвуча многогласен яростен вик. Скоро след това Прелетната птица отново се появи в шатрата. Отпусна се край огнището, почна да бърше пушката, наблюдаван внимателно от Харка.
Навън шумът заглъхваше.
Художникът насърчи с кимване Харка да се приближи. Тъй като поради липса на преводач в момента не можеше да разговаря с него и да му разкаже какво се беше случило, той използува времето да запознае момчето как да си служи с оръжието — как да го пълни и изпразва. Той подаде на момчето изпразнената пушка и го остави да я вземе за прицел, оказа се, че Харка вече беше наблюдавал как се прави това. Лицето му изразяваше напрежение, решимост и овладяно възбуждение. Покрай пушката то сякаш беше забравило дори за мечката. Белият мъж каза нещо, което Харка не можа добре да разбере, ала по израза на лицето му предположи, че го хвалят. Ако белият мъж можеше да надникне вътре в момчето, щеше да разбере, че то вече бе силно привързано към него.