В това време обучението на Харка да си служи с тайнственото оръжие бе прекъснато, тъй като в шатрата влезе Непознатата мида. Едрият тъмнокож африканец беше вир вода от дъжда, ала по тялото му нямаше никакви наранявания. След като седна край огнището и пое от ръката на художника една пура, той започна да разказва онова, което всички искаха да научат. Харка безшумно остави пушката настрана.
— Всичко се случи, докато Шонка беше на пост край конете — заразказва Непознатата мида. — Кучетата станали неспокойни, конете също се размърдали. Валяло дъжд, Шонка не можел да види нищо. Изтичал натам, откъдето конете се мъчели да се изтеглят, защото предположил, че има нещо опасно. И неочаквано сред нощния мрак, дъжда и бушуващия вятър той застанал лице срещу лице пред една ужасна мечка, изправена на задните си крака, която избила от ръката му копието. Шонка извикал силно и се мушнал между конете, защото било невъзможно да убие мечка през нощта с ножа си. Дори един мъж не би могъл да се справи с такава задача. А Шонка е още младеж. На вика му притича ли много бойци. Мечката била смачкала един млад жребец и искала още там да го изяде или да го отвлече. Ала създалата се суматоха смутила хищника и той избягал. През нощта мъжете не могат да открият следите му. Утре ще тръгнат по тях, ако все още могат да ги намерят след дъжда.
— А сега? — осведоми се художникът. — Къде са мъжете сега?
— Всички стоят на стража с копията си, да не би звярът да нападне още веднъж. Навярно мечката няма да се върне, казват те, ала все пак е възможно.
Непознатата мида бързо изпуши пурата си докрай и прие втора. В момента никой не можеше да предприеме нищо, ала никой от хората в шатрата не мислеше за повторно лягане. Трябваше все някак да прекарат нощните часове на очакване.
Харка отново започна да бърника пушката.
Белият мъж го наблюдаваше.
— Има ли още нещо, което да не ти е ясно? — попита той след известно време.
Харка беше разбрал въпроса му още преди Непознатата мида да преведе.
— Йес — отвърна той и добави на своя роден език: — Как може човек да се снабди с такова оръжие?
Жълтата брада се усмихна.
— Трябва да си го купи. Искам да кажа, да го размени срещу нещо друго.
— Нима така лесно може да се получи такова оръжие? — Очите на Харка засияха.
— Да и не. То е скъпо. Един индианец би трябвало да даде за него много кожи или… — Художникът млъкна.
Харка зачака спокойно дали той ще продължи да говори. Ала гостът явно нямаше такова намерение.
Непознатата мида обаче изказа между две смуквания на благоухаещата пура мислите, които Жълтата брада премълча.
— Или пари, или злато — каза той.
Харка сведе поглед. През ума му като стрела премина мисълта, че за златното зърно, което беше намерил край реката, той би могъл да си купи мацаваки! Сега обаче Хавандшита притежаваше това омагьосано зърно. Как беше казал Къдрокосия? Трябва да се опознаят тайнствата на белите мъже и да се овладеят. Може би Къдрокосия все пак беше прав. Или не?
Имаше толкова много трудни въпроси.
Харка никак не искаше да се отдели от пушката. Тъй като Жълтата брада му позволи, той остана да седи край огнището с оръжието и непрекъснато разглеждаше цевта и затвора под блясъка на пламъците. Дали Прелетната птица Жълтата брада, щеше да му разреши на сутринта поне веднъж — поне един-единствен път! — да изстреля един куршум с пушката?
— Прелетна птицо, Сръчна ръка, Тайнствен жезъл — обърна се церемониално Харка след дълга пауза към белия мъж. — Какво мислиш ти за тайнствата?
Художникът бе изненадан от въпроса и старателно обмисли отговора си. Кажеше ли „такова нещо не съществува“, щеше да обиди своите домакини, за които тайнствата бяха религия. Кажеше ли „аз вярвам в тях“, щеше да излъже.
— Тайнството е загадка — обясни най-после той. — Загадка е обаче само онова, което ние още не познаваме.
— Това оръжие тайнство ли е?
— За белите мъже — не. Те знаят много добре как човек може да си го достави и да си служи с него.
— Тогава, значи, белите мъже нямат нужда да си заменят срещу нещо друго такива оръжия, а всеки може да си ги прави сам?