— Не всеки. Аз например не мога.
— Значи, то все пак е тайнство?
— Съвсем не, моето момче. Тук въпросът е само до определена сръчност, която не всеки притежава. Ала всеки може да я добие.
— И един дакота също?
— И един дакота. Ала мъжете, които правят такива оръжия, през целия си живот не вършат нищо Друго.
— Че нали трябва да ходят на лов, за да има какво да ядат?
— Те няма нужда да правят това. Те доставят оръжия, а за това получават храна от онези, които имат нужда от оръжието.
— Значи, мъжете, които имат нужда от оръжието, трябва да го получават в замяна на нещо?
— Да.
Харка отново заразглежда пушката дълго, мълчаливо. През това време мислите му сигурно бяха отишли по-надалеч.
— А какво мислиш ти за мечото тайнство, Прелетна птицо?
— По този въпрос нищо не мога да ти кажа, момче. Аз вярвам в различен дух от вашия.
— Добър ли е твоят дух?
— Да.
— Велик ли е? Тайнство ли е?
— Да.
— Тогава сигурно е същият дух, защото две велики тайнства не могат да съществуват.
— Ти говориш разумно, дете.
— Може ли твоят дух да прави магии?
— Аз не го познавам така отблизо. Той е твърде велик за мене.
— Какво казват вашите заклинатели?
— Различни неща говорят техните езици.
— Как така говорят различно?
— С теб не може да се справи лесно човек, Харка: Едни казват, че тайнства или чудеса — както ние казваме — е имало само в някогашни времена. Други казват, че те са възможни и днес. Трети обаче мислят, че никога не е имало никакви тайнства и всичко може да се обясни съвсем естествено.
— Ти си мъж, Жълта брада, ти трябва сам да разсъждаваш и сам да знаеш кое е правилно!
— Ти още не си мъж, Харка, а само момче. Но кажи ми, как ти си обясняваш нещата?
Бузите на Харка пламнаха, ала той не се подвоуми! да отговори:
— Съществува Великото тайнство и много по-малки тайнства, има един Велик дух и други по-малки и затова има голяма магия и малки магии. Някои заклинатели са силни и властвуват над по-големите тайнства. Някои заклинатели не умеят така добре да разговарят с духовете. Тогава те грешат и другите, пък и бойците, са недоволни от тях.
— Това е интересно. Ти ми отговори откровено, Харка. Затова и аз ще ти отговоря, ако имаш да ми зададеш други въпроси!
— Имам още един въпрос. Ти смяташ ли, че мечият дух ни преследва, задето ние надупчихме образа му?
— Но това е истинска глупост, моето момче! Кой говори такива неща?
— Жените от шатрата на Непознатата мида.
— Трябва да ги накарат да млъкнат!
— Хау! — съгласи се Непознатата мида и стана, за да отиде в своята шатра и отново да се погрижи да въдвори ред там.
Сега белият мъж и Харка отново не можеха да разговарят. Затова те останаха край огнището и зачакаха. Харка не се изморяваше така лесно.
Навън валеше като из ведро. Дори и призори все още не се разсъмваше, тъй като облаците продължаваха да закриват небето.
Най-после братът на Матотаупа влезе в шатрата. Нямаше нищо ново за разказване. Мечката не се беше появила вече. След дългия и силен дъжд обаче беше станало невъзможно да се открият следите й и да я проследят. Не оставаше нищо друго, освен всички да бъдат нащрек. Тримата бойци, които бяха отишли да търсят следите на изток, се бяха върнали без резултат.
Преди обяд дъждът спря. Различни ветрове гонеха облаците по небето с различна сила и във всички посоки. От време на време синият небосвод отново просветляваше и слънчевите лъчи, освободени за миг и пак бързо прикрити, достигаха до ливадите и горичката, където тревите и листата блестяха с безброй водни капчици. Част от мъжете се бяха събрали, за да подемат отново мечия танц за успокояване на мечия дух. Тъй като всички знаеха, че хищникът е някъде наблизо, подражаването на ръмженето и рева на мечката и видът на преоблечените като мечки мъже правеха силно впечатление на хората и непрекъснато държаха нервите им в напрежение. Децата нямаха желание за игра. Младежите се упражняваха в хвърляне на копие. Художникът наблюдаваше мечия танц, ала не смееше вече да прави своите скици, защото се страхуваше да не предизвика неприязънта на възбуденото племе.
Харка се навърташе около белия човек. Къдрокосия и Харпстена стояха заедно и поглеждаха ту към Харка, ту към художника. По пладне, когато вече стана приятно топло и вятърът беше изсушил високата трева, художникът се запъти към конското стадо. Бяха отнесли вече убития млад жребец, ала следите от голямата локва кръв все още се разпознаваха. Харка реши за следващата нощ да завърже най-добрите коне от стадото на баща си за кола пред шатрата им. Щеше да помоли чичо си за разрешение.