Въпросът му бе последван от дълго тягостно мълчание.
— Матотаупа е далеко оттук — каза най-после Стария гарван, най-уважаваният сред съвещаващите се.
— Ако отидем на юг, можем да се натъкнем на пани и на враждебни бели мъже — подхвърли Чотанка.
— Кой мъж може да се бори сам с една мечка? — попита трети. — Може би това е бил лъжовен сън? И Заместникът на вожда изслуша тези думи с досада.
— Кой от нас може да се бори с мечка, докато Матотаупа е далеч от бивака ни? — попита остро той. — Е добре, бойци, ще може мъжът, комуто духовете изпратиха този сън! Аз, братът на Матотаупа, ще отида на юг да победя звяра! Аз казах, хау! Който иска да дойде с мен обаче, нека го каже!
Мъжете гледаха към съвещателния огън, смучеха лулите си, разсъждаваха, после повикаха и младите бойци. Най-после двама се обадиха — Стария гарван и най-големият син на Антилопата, наричан обикновено само Сина на антилопата. Останалите мъже се съгласиха мълчаливо те двамата да тръгнат заедно със Стрелата с пера, брата на Матотаупа, за да намерят и убият големия сив звяр, преди той отново да заплаши бивака.
В шатрата приготвиха още една закуска, завиха храна за по път и братът на Матотаупа потегли заедно с двамата си другари, добре въоръжен с копието и препълнения със стрели колчан, с гъвкавата си бойна тояга и дългия двуостър нож.
Момчетата придружиха на известно разстояние групата с конете си, после отново се стрелнаха обратно към бивака. В сърцата на всички се беше загнездило леко безпокойство. Правилно ли бяха изтълкували съня, ще се върнат ли заминаващите сега отново живи?
Когато доведе коня си в бивака, Харка намери художника на поляната да рисува шатрата на вожда. Огнестрелното оръжие си стоеше спокойно в шатрата. Харка хвана най-напрел приклада, убеди се след това, че пушката не е заредена и я взе за стрелба. И тогава със сигурност си помисли, че ако той беше собственик на това мацаваки, никога не би допуснал да не се включи в лова на мечката. Всяко оръжие струва толкова, колкото човекът, който си служи с него!
Харка излезе отново от шатрата и тръгна заедно с Младите кучета доброволно да търсят следи. Искаха да огледат околността — дали Матотаупа не се връща вече заедно с другарите си.
Към пладне забелязаха малка колона, която се придвижваше през прерията. Тя идваше от север, но не беше завръщащият се в бивака Матотаупа. Хавандшита си идваше! Четан беше с него. Този път закланателят беше взел само три коня — Четан водеше третия за юздата.
Харка следеше приближаващата се група със смесени чувства. Радваше се от все сърце, че Четан се връща. Ала той много добре беше привикнал с отсъствието на Хавандшита от бивака, съвсем не му се искаше старият заклинател да се връща.
Но ето че той отново си идваше. Какво щеше да каже заклинателят за непознатия бял гост, за рисунките и за лова на мечки, на който бяха излезли в различни посоки и двамата вождове? Когато Хавандшита влезе заедно с Четан в бивака, най-напред пристъпиха Унчида, Шешока и Уинона, за да опънат шатрата му. Петте жени от шатрата на Непознатата мида ги наблюдаваха от известно разстояние. Те с удоволствие биха се притекли да помагат, ала опъването на Заклинателската шатра беше право на Унчида, най-уважаваната лечителка, която умееше да лекува раните.
Четан се погрижи за конете, подпомогнат от Харка, изкъпа се и натърка тялото си с мас и обеща на жадното да научи какво се беше случило момче да дойде вечерта в шатрата на вожда и да му разкаже. Да му разкаже толкова… колкото биваше да се разкаже!
Щом опънаха шатрата, Хавандшита веднага изпрати да повикат Непознатата мида. Заклинателят сигурно щеше да се осведоми от него за случилото се в бивака.
След като научи каквото искаше и се подкрепи физически, той тръгна на обиколка сред шатрите, отиде при конете и в горичката. Огледа прерията, влезе в шатрата на Непознатата мида и накара там — както Харка научи от Къдрокосия — да му покажат надупчената рисунка на мечката. Съпроводен от Непознатата мида, той влезе в шатрата на вожда. Харка много добре знаеше какво търсеше заклинателят там. Хавандшита искаше да се запознае с белокожия магьосник. На Харка така много му се искаше да присъствува на тази среща! Но тъй като това беше невъзможно, той реши да попита след това Уинона как е протекъл разговорът.
Привечер старецът се оттегли в своята Заклинателска шатра. Той бе наредил на мъжете да разпалят големи огньове на открито и отново да подемат мечия танц, тъй като мечият дух бил разгневен. Така отново се разнесе прегракналият рев и ръмжене, а облечените в мечи кожи мъже пристъпваха тромаво край лумналия огън, който осветяваше с блясъка си бивака и края на горичката.