Харка погледа известно време, после се върна в шатрата, където свари Четан и Прелетната птица.
Най-напред момчето разказа на по-възрастния си приятел какво му беше казал белият мъж за договора на главните вождове на племето дакота с Великия баща във Вашингтон. Дали Четан беше научил нещо за това?
Четан потвърди оживено. Хавандшита разговарял за подобен договор с великите заклинатели на племето дакота, а също и с дълбокоуважавания заклинател и вожд на племената дакота Татанка-Йотанка. Тъй като южните крайни райони на земите на дакота, където Мечата орда е разположила своите шатри, са изложени из толкова опасности и са така тайнствени, Татанка-Йотан-ка дори обешал да посети бивака на Мечата орда и сам да добие впечатления. Вероятността да бъдат посетени от такъв голям гост зарадва и успокои много Харка и Четан.
— А какво мисли Татанка-Йотанка за тайнствата на белите мъже? — попита Харка. — Настрана ли трябва да се държим, или трябва да проникнем в тайнствата, за да можем да ги използуваме?
— С мацаваки трябва да се снабдим, за омагьосаните златни зърна обаче трябва да мълчим.
— Добре!
Харка беше доволен от този отговор. Сега баща му беше оправдан, задето бе хвърлил златното зърно във водата, и в същото време желанието на Харка да притежава мацаваки беше признато за справедливо. Татанка-Йотанка сигурно беше добър и велик и мъдър заклинател. Само една загадка и той още не беше решил: как червенокожите мъже да се снабдят с мацаваки, щом ще трябва да крият своето злато и следователно няма да могат да го използуват за размяна. Толкова много кожи, колкото бяха необходими, за да се получи срещу тях едно мацаваки, никой червенокож не притежаваше! Кожите, които му оставаха от ловната плячка, сам използуваше за шатрата, облеклото, и завивките си. По няколко наистина можеше да отделя и за размяна, но толкова много… Това означаваше да се избиват цели стада бизони! Нима това щеше да бъде добре? Въпросите нямаха край. Щом разрешеше един, веднага се появяваше нов.
Откъм поляната сред бивака се носеше ръмженето и ревът на танцуващите мечия танц и поддържаше непрекъснато будна мисълта, че вождовете са излезли на лов и че Хавандшита беше оповестил, че мечият дух се сърди на Мечата орда. Макар че външно животът в бивака сякаш си течеше по обикновеному, под прикритието на това спокойно съществувание си проправяше път подобно на заразна болест нарастващо вътрешно безпокойство.
По пладне на следващия ден бивакът бе вдигнат на крак. Стария Гарван, който бе излязъл на лов заедно с брата на Матотаупа, долетя на потъналия си в пот кон. Неговите викове и шумът от тропота на копитата привлякоха всички от шатрите и от потока, от поляната сред бивака и от околността.
Когато ездачът стигна до края на горичката и скочи на земята, изразът на лицето му не предвещаваше нищо добро.
— Стрелата с пера е мъртъв! — извика той. — Разкъсан на парчета от страшната мечка! Горко ни, горко ни!
За миг всички останаха неподвижни, сякаш новината ги беше вкаменила.
След това пръв от тълпата се отдели Непознатата мида, едрият африканец.
— Как се случи това? Говори!
Боецът се огледа.
— Къде е Хавандшита?
— В Заклинателската шатра — отвърна Непознатата мида.
— Искам да говоря най-напред с него!
Четан, чул желанието му, отиде да го предаде на Хавандшита. Малко след това се върна обратно.
— Заклинателят не желае да изслуша никого! — съобщи той. — Казва, че мечият дух е сърдит.
Насъбралите се мъже се стреснаха и не знаеха какво да правят. Харка също не можеше да се освободи от обладалото го сковаващо чувство.
— Най-после Непознатата мида се съвзе.
— Къде остана третият? — попита той Стария гарван.
Той загърна тялото на убития в своята завивка и се връща по моя път, само че по-бавно.
— Тогава да вървим да го посрещнем!
— Хау, да вървим да го посрещнем!
Всички присъствуващи мъже, младежи и момчета изтичаха към конете си, освободиха краката им и потеглиха след това в галоп в дълга редица един подир друг, предвождани от Стария гарван, който беше яхнал нов, отпочинал кон. Не след дълго те срещнаха младия боец. Сина на антилопата, който носеше убития на коня си.
Всеобщ траурен вопъл и викове за мъст срещу ненаситната мечка го посрещнаха. Мъжете, младежите и момчетата на конете го заобиколиха в кръг и младият боец, който носеше убития, започна да разказва с висок глас:
— Слушайте, бойци на Мечата орда от племето оглала, от големите племена на дакота! Стрелата с пера, братът на Матотаупа, е мъртъв! А ето как се случи това. Ние бяхме излезли далеко на юг, все по местата, където бяхме срещнали и ловували голямото бизоново стадо. Вие знаете, че ние бяхме оставили труповете на няколко съвсем стари бизона. Останали са и някои млади животни. Хищниците са намерили добра гощавка. Между другите следи открихме и мечи, отпечатъци от големи лапи. Да, това сигурно е била нашата мечка, нашата огромна сива Гризли! Всички бяхме силно възбудени. Следите бяха само от преди половин ден. Ала чак до настъпването на вечерта не успяхме да открием звяра. Тогава ние се спряхме на един хълм и запалихме голям огън. Хищниците се плашат от огъня, а от пани ние не се страхувахме, защото досега не сме открили никаква следа от тях, пък и никъде не бяхме надушили дим от техните шатри. Решихме да се сменяме на дежурства през нощта. Един от нас щеше да остава буден. Към полунощ беше редът на Стрелата с пера. Ние двамата, които виждате живи пред вас, спяхме по това време дълбоко. Изведнъж се стреснахме от пронизваш, до мозъка на костите вик на ужас и от обезпокоените коне. Другарят ми остана край мустангите. Аз обаче побягнах с копието в ръка към доляната, откъдето беше долетял викът. Крещях високо. Когато се приближих, видях една мечка да се отдалечава бегешком. Хвърлих копието си по нея, яла не я улучих. Изстрелях всичките си стрели подире й, ала успях да улуча само левия и заден хълбок. Мечката ми избяга. Когато престанах да се целя по нея, огледах се за Стрелата с пера. Той лежеше разкъсан в тревата. Навярно беше забелязал по време на дежурството си приближаващата се мечка. Воден от съня си, изпълнен с желание да спечели славата, че я е убил сам, той не ни е събудил. Ала не той уби мечката, а мечката него!