Нови траурни вопли посрещнаха края на разказа му. Носле всички извърнаха конете си и траурното шествие се върна в бивака. Край шатрите на Мечата орда отново цяла нощ кънтяха погребалните напеви. Хавандшита обаче не се показа от шатрата си.
Бойците се упътиха към закръгления връх на пясъчния хълм, откъдето се откриваше най-добра гледка. Бяха донесли сигналния тъпан и го удряха час по час, за да призоват вожда Матотаупа да се върне в бивака.
На другия ден той най-после се върна.
Харка, Харпстена и Къдрокосия, които от ранно утро до късна вечер се взираха в далечината, откриха завръщащите се едновременно с бойците. Те изтичаха към конете си, метнаха се върху тях и препуснаха да посрещнат вожда и другарите му. Харка водеше напред, яхнал ловния си жребец, Харпстена след него на пъстрия кон, следван от Къдрокосия. Харка, взел голяма преднина, стигна пръв до баща си и групата.
— Хи-йе-хе! Хи-йе-хе! — извикаха момчетата за поздрав.
Вождът беше невредим. Седеше горд, сияещ върху коня си, преметнал върху задницата му две кафяви мечи кожи и три хермелинови. Той беше направил добър лов, макар и да не беше успял да се натъкне на Гризли. Придружаващите го Дългото копие, Старата антилопа и четвъртият боец също не се връщаха с празни ръце. Дългото копие беше успял да свали един орел, перата от чиято опашка щеше да подари на Матотаупа в знак на благодарност за неговото гостоприемство.
Така загрижеността на момчетата се превърна в радост и надежда. Матотаупа, големият ловец, се връщаше щастливо със своите бойци.
Новината се пръсна с бързината на вятър сред шатрите. Всеки, който можеше да ходи, излезе навън, за да види и поздрави вожда. Само Хавандшита и сега продължаваше да се крие в своята Заклинателска типи.
Още с идването си Матотаупа беше забелязал върху едно от южните ниски възвишения край бивака увития в кожени завивки мъртвец, който нямаше право повече да докосва земята. Когато се приближи до шатрите, той попита посрещачите си кой е мъртвецът. Научи, че мечката, която той не беше успял да намери, бе разкъсала брат му.
Почти цяла минута цари пълна тишина. Радостта се бе отдръпнала от лицето на вожда и сега по него се бе изписала дълбока мъка. Той бавно насочи коня си ходом нагоре по възвишението. Там се спря, зад него се спря и Харка, застанал най-близо до баща си от всички придружаващи го. Небето се разстилаше с угасващата си синева над прерията, вятърът вееше остро и повдигаше косите на хората и гривите на конете. Слънчевите лъчи, разпращани от потъващото огнено кълбо, все още покриваха цялата земя чак до далечния източен хоризонт. Като владетел сред своето паство, големият ловец стоеше изправен на коня си, обгръщайки с поглед от хълма безбрежните поля, потоци и възвишения.
— Братко — заговори той тържествено, — голямата сива мечка те уби, ала моята ръка ще отмъсти за теб! Тази моя ръка ще отмъсти за теб и този мои нож — Матотаупа издигна високо дългото острие, — този нож ще улучи голямата мечка в сърцето, за да отмъсти за теб, братко мой! Никой друг не бива да се излага на опасност освен човек от шатрата на Матотаупа. Аз казах, хау!