— Така е. И в каква посока е избягала мечката?
— В посоката, от която ние дойдохме.
— Да. Какво ще правим сега?
— Ще тръгнем подир тази следа, татко!
— Хау. Ела!
— Матотаупа извърна коня, подкара го ходом, наведе се ниско надолу от гърба на мустанга и не отделяше очи от земята, следвайки дирята. Там, където я беше видял, тя беше съвсем ясна, високата трева беше утъпкана. Но после тръгнаха по пясъчни места с остра трева, която растеше на туфи, и там вече следата лесно можеше да се изгуби. Матотаупа и Харка слязоха от конете. Често се налагаше да търсят дълго от една следа до друга. Мина доста време, докато прекосят късо разстояние. Ала посоката на следата си оставаше същата. Тя водеше право към Конския поток, към мястото, където беше разположен бивакът на Мечата орда.
Матотаупа и Харка не размениха никакви ненужни думи. Ала и двамата вълнуваше един и същ въпрос: защо беше отишла мечката още веднъж в бивака? За да умъртви някой млад жребец? Как щяха да постъпят бойците?
Нощните часове отминаха. Матотаупа спря за почивка и остави момчето да си легне. За него самия една безсънна нощ не представляваше нищо. Той никога не би станал боец от племето дакота, ако не се беше научил да издържа по двадесет и четири часа без сън и храна.
Слънцето отдавна вече беше изгряло и наближаваше пладне, когато Матотаупа и Харка, следвайки дирята, отново стигнаха до шатрите на Мечата орда. Непознатата мида, Дългото копие и Четан ги очакваха вече пред горичката.
Откъм поляната сред горичката, откъм бивака прокънтя глухото барабанене на заклинателя и високото ръмжене на танцуващите мечия танц мъже.
Матотаупа поздрави двамата бойци, които бяха излезли да го посрещнат, а Харка поздрави Четан.
Докато мъжете разговаряха за същото, Четан каза на Харка:
— Ето ви отново. Виждаме, че сте открили следата на мечката и правилно сте я проследили. Ала мечката беше малко по-бърза от вас.
— Четан, къде е тя сега? Какво се случи при вас?
— Много неща, Харка. Ние имаме важни и необикновени гости. Татанка-Йотанка дойде — седи в шатрата на Хавандшита — и още един друг белокож мъж дойде, също заклинател, и аз мисля, че той може да си служи с мацаваки по-сръчно от Жълтата брада. Но вие ще видите всичко със собствените си очи. Що се отнася до мечката, тя ни посети тази нощ. Вие нямаше нужда да излизате толкова надалеч. Тя отново уби един млад жребец и го отмъкна, без никой от нашите мъже да се осмели да излезе насреща й.
— Четан! Накъде отмъкна тя плячката си? Не е възможно да е отишла много надалеч!
— Ти всякога всичко знаеш. Не е стигнала далеч. Настанила се е малко по на запад, при една малка рекичка, която се влива в Конския поток, и се чувствува много добре.
— Мечка, отнасяща убит жребец, ще остави огромна диря след себе си!
— Следа като от десет бизона!
— Ние ще я намерим и ще я убием!
Харка произнесе тези думи почти в съшия миг, когато ги произнесе и баща му, чул разказа на Дългото копие и Непознатата мида.
Едва сега Харка забеляза, че никой от останалите бойци и младежи не се мяркаше наоколо. Мнозина участвуваха в мечия танц, а останалите сега навярно бяха заети само от мисълта: Татанка-Йотанка е тук! Но това ли беше единствената причина, поради която никой друг не дойде при тях?
Или може би Хавандшита беше предприел нещо, за да урони уважението, с което се ползуваше вождът? Тогава още повече беше належащо най-после да убият сивата мечка!
Матотаупа и Харка намериха широката следа на хищника, отвлякъл своята плячка, и тръгнаха подир нея без никакво усилие. Сега не ги вълнуваше никаква друга мисъл освен; „Мечката! Мечката!“
Следата минаваше точно както беше казал Четан, на запад към една малка рекичка, чиито брегове бяха заградени от върбалак и малки дръвчета. Конете вече станаха неспокойни. Матотаупа слезе на земята, Харка също се плъзна от гърба на коня. Завързаха мустангите.
Матотаупа притегли Харка към себе си.
— Сега покажи силни ли са очите ти! Там, в храсталака на брега… там… до дръвчето, което се извисява малко над останалите… там, между тревите и листата се подава копито на млад жребец… виждаш ли го?
— Не, татко. А … да … да, да … виждам го, татко!
— Натам води и нашата следа. Оттам нататък обаче не продължава.
— Така е, татко.
— Значи, мечката сигурно се е скрила там на брега в храсталака и яде.
— Хау.
— Твърдокаменни Харка, Нощно око. Убиецо на вълци! Сега аз ще ти разкажа нашия боен план, в който ти ще имаш важна задача, която инак може да бъде изпълнена само от възрастен боец. Ти ще трябва да раздразниш мечката, така че тя да излезе иззад храсталака и да насочи вниманието си само към теб, защото ще иска да те нападне. А аз, незабелязан от мечката дотогава, ще изтичам и ще забия ножа си в сърцето й!