Това забави нападението на животното. Този миг използува Матотаупа. Притича с огромни скокове. Без оръжие в ръка, той се хвърли зад гърба на мечката и обгърна гърлото й с ръце.
Звярът, който беше насочил цялата си ярост и внимание към Харка, беше силно изненадан от нападението откъм гърба. Той не отвърна изведнъж с пълна сила, а заудря напосоки с лапите си; тъй като едната му лапа беше улучена от бойната тояга на Харка, той почти не можеше да я използува.
С невъобразимо, нечовешко напрежение борещ се с всички сили за своя живот и за живота на сина си, Матотаупа стискаше шията на мечката. Краката му здраво, се бяха вкопали в тревата, мускулите му бяха изскочили, вените набъбнали, посинели, а от слепоочията му се стичаха капки пот. Раззинал огромната си паст, хищникът се бранеше, издаваше езика си силно напред, показвайки всичките си опасни зъби. Той направи опит да прехвърли врага си през глава.
— Татко! — извика Харка и замахна тоягата, за да улучи още веднъж мечката, този път по задната лапа, с която животното се беше запънало в тревата.
Силите на мечката явно не отслабваха, макар че от устата й излизаше предсмъртно хъркане. Очите на Матотаупа бяха широко отворени, той дишаше тежко.
Харка съзря между снопчета трева дръжката на ножа, който Матотаупа беше захвърлил. Той скочи и измъкна ножа. Когато се върна при баща си, който продължаваше борбата, мечката, която вече беше загубила дъх, полетя към земята, ала вождът също беше изразходил силите си. Сгромолясващото се животно повлече със себе си и Матотаупа.
Харка искаше да подаде ножа на баща си. Ала Матотаупа все още не му обръщаше внимание. Хъркащ, той се измъкна изпод мечката … и сега сграби ножа.
Тялото на животното потреперваше; то удряше с неранената си лапа на вси страни. Матотаупа безстрашно се свря под лапите на звяра и заби ножа в сърцето му.
Главата на мечката се отпусна назад, лапите също паднаха безжизнени. Мечката се обърна още веднъж на другата страна. След това вече не се помръдна.
Голямата сива мечка беше мъртва.
Над прерията се разнесе високият, ликуващ победен вик на двамата индианци.
След като си поеха на няколко пъти дълбоко дъх, те се наведоха заедно да разгледат животното. Беше особено едър и силен звяр на средна възраст. Сега, когато той вече лежеше в тревата, Харка още веднъж се учуди на огромната челюст, на едрия труп, на лапите с извити нокти, които само няколко мига преди това бяха все още така опасни за него.
— Ти го победи, татко! — каза Харка, изпълнен с дълбоко възхищение. — Да удушиш мечка! Такова нещо не се е случвало досега!
— Ние заедно я победихме с теб, Харка!
Момчето непрекъснато обикаляше около звяра. То много беше чувало за сивата мечка, ала за първи път в живота си виждаше такова животно. Убито от баща му! Как щеше да ликува целият бивак! Стрелата с пера беше отмъстен.
— Ще отнесем кожата в нашата шатра — каза Ма-тотаупа.
— А от ноктите, татко, ти ще си направиш огърлица! Тя ще бъде още по-хубава от огърлицата на Дългото копие от злато и скъпоценни камъни.
— Да, ще си направя огърлица. А месото доста ще ни се услади, Харка. Ще ядем мечи лапи! Аз вече донесох и други, ти знаеш това. Ще нагостим добре гостите си!
Харка избухна в смях, възбудата му се уталожи.
— Да, мечи лапи, татко! Те ще се усладят на всичкя ни. Веднага ли ще одерем кожата на звяра?
Матотаупа погледна към слънцето.
— Да, имаме време. Ще я одерем и ще вземем веднага кожата и лапите с нас на връщане. Останалото месо след това жените ще дойдат да го приберат.
Двамата се заловиха за работа. Харка помагаше вече умело. Макар и да не беше драл досега мечка, той все пак беше се справял с кожата на различен дивеч.
— Какво ще кажат Татанка-Йотанка и Хавандшита, татко? Мечият дух не можа да ни надвие.
— Той не ни надви и ние ще танцуваме, за да го примирим.
— Дошъл е още някакъв бял човек. Четан казва за него, че можел да стреля добре.
— Ще видим, Харка!
— Бива ли сега Жълтата брада да нарисува портрета ти?
— Да, бива, хау!
Одраха звяра. Матотаупа натовари кожата върху своя потреперваш от възбуда кон.
После те се понесоха към дома в лек галоп, прелитайки над прерията, огряна от златното слънце.
МАЦАВАКИ
Завръщайки се следобед към бивака, двамата ловци не бързаха особено, ала и не се маеха. Радваха се, че бяха извършили нещо голямо, бяха преодолели една опасност и се връщаха у дома си като победители. Откъм бивака момчетата и младежите щяха да излязат да ги посрещнат с ликуващи възгласи, бойците и старците щяха да ги приемат с възхищение. Какво знаменателно съвпадение, че Матотаупа щеше да отнесе в родните типи кожата на най-силната сива мечка, която бойците някого бяха виждали, точно в деня, в който Татанка-Йотанка, един от най-великите заклинатели и предводители на седемте племена дакота, гостуваше в бивака на Мечата орда!