Разказът му разчувствува всички, които го чуха. Непознатият индианец пристъпи напред и под почтителното мълчание на всички насъбрали се разгледа мечата кожа и после заговори:
— Вожде Матотаупа! Ти си велик ловец; никога досега аз, Татанка-Йотанка, не съм виждал по-смел и по-силен вожд. Твоят син обаче е не по-малко смел и сръчен. Щом в племето на дакота живеят и растат такива мъже, нашите ловни райони и нашите шатри всякога ще бъдат добре защитени!
Похвалните думи на Великия заклинател, от които страните на Матотаупа и Харка пламнаха от радост, бяха последвани от похвалите на Хавандшита и отново от хвалебствените възгласи на останалите бойци.
После друго нещо привлече вниманието на всички. Непознатият белокож мъж, който също стоеше в средата и когото Харка непрекъснато поглеждаше, излезе напред. Той беше висок момък, здраво сложен и навярно не по-възрастен от двадесет и две или двадесет и три години. Дрехата му беше без украшения, ала от най-хубава лосова кожа. Той беше обут с високи ботуши. Коланът му беше подплатен с черна и червена кожа. От капията му се подаваше дръжката на ножа, до нея стърчеше затъкната томахавка — бойна и метателна секира с блестящо стоманено острие. Харка беше чувал много за това оръжие и дори го бе виждал вече у бойците на пани. Белокожият нямаше шапка на главата. Загорялото му, сякаш ощавено от вятъра и времето лице беше обградено от червеникаворуса коса, която растеше чак надолу до ушите му; ушите му бяха странни, тъй като долната им мека част също беше обрасла. Лицето му беше безбрадо, устата широка, ала с тесни устни, носът — извит. Очите му бяха сиви, те блестяха и сякаш пробождаха всекиго изпод бухлатите вежди.
В двете си ръце белият мъж държеше по едно мацаваки. Той вдигна двуцевите карабини нависоко, така че вечерните лъчи на слънцето се огледаха в цевите им.
— Бойци на дакота, вожде Матотаупа, Велики вожде Татанка-Йотанка! — извика той високо, звучно, на езика на дакота, макар и със съвсем чужд акцент, така че Харка с мъка го разбираше. — Ето тези огнени оръжия, нови, прекрасни, убиващи гризли с един удар — оръжия, каквито никой досега не е виждал в шатрите на Мечата орда, — тези двуцеви карабини, със задно пълнене, най-добра конструкция, аз подарявам на теб, вожде Матотаупа, на теб, велики ловецо на мечки, и на твоя син Харка! Аз казах, хау!
За миг на Харка се стори, че не може повече нито да вижда, нито да чува, нито да мисли. Мацаваки в неговата ръка, негово собствено, подарък за него — истина ли беше това, истина ли беше? Той дори не знаеше как стана така, че белият човек му подаде едната от двете карабини, че той я пое, стисна я в ръката си, държеше я здраво в ръката си. Външният свят, всичко около него изчезна. Той усещаше само още оръжието и виждаше различни, картини в мисълта си: вожда на пани, стрелящ върху майка му, себе си, отнасящ като плячка мацаваки на пани по време на боя, и трофейния прът на Хавандшита, на който сред окачени животински кожи висеше пожертвуваното мацаваки …
Мацаваки! Мацаваки! Това, което сега Харка държеше здраво в ръка, беше „карабина“, така каза белият мъж. Тя беше по-мощна от пушката на Прелетната птица, с нея можеше да се убие мечка. Беше нова и много по-хубава, отколкото старото тайнствено желязо, което се полюляваше на трофейния прът на Хавандшита. Харка притежаваше това оръжие и никога вече нямаше да го даде. Белият мъж му го беше подарил. Ръцете на Харка несъзнателно опипваха затвора и спусъка. Като из мъглата на своите видения той чу гъргорещ, някак си възбуждащ и злокобен смях.
— Погледнете сега това момче! Току-що получи една карабина и вече знае да си служи с нея! Ела насам, млади ловецо на мечки, дяволе такъв, ти ще получиш куршуми и после ще дадеш първия изстрел. Ще дадеш първия изстрел!
Насъбралите се наоколо бойци сякаш отстъпиха крачка назад. Харка долови тихо изговорени думи на учудване. Страхуваше се да погледне към баща си или към заклинателите.
Може би не беше правилно той, Харка, едно дете, да даде първия изстрел. Може би изобщо не беше работа на белокожия да решава това, ала Харка гореше от неопределимо желание да стреля. Искаше да чуе изстрела и да почувствува ритането. След този първи изстрел обаче той искаше занапред да даде още хиляди изстрели, които да улучват целта.
Белокожият не обръщаше внимание на присъствуващите първенци. Той хвана момчето за рамото и безцеремонно го потикна да тръгне заедно с него през горичката към прерията. Харка чуваше множество крака, които тъпчеха до него и зад него. Имаше чувството, че всички обитатели на бивака идват да присъствуват на първия изстрел, който един син на Мечата орда щеше да даде с тайнствено желязо. И този изстрел щеше да бъде на Харка, това беше решено.