Всички бяха обзети от някакво всеобщо безпокойство. Кучетата тичаха наоколо и лаеха, конете мърдаха неспокойно, мъжете, младежите и момчетата си шепнеха нещо вървешком. От време на време прокънтяваха кратки викове.
Сега Харка се огледа за баща си и го видя от дясната си страна. Отляво вървеше едрият белокож с червеникавите коси. Момчето почувствува нечий поглед върху тила си и извърна бързо глава. Срещна погледите на Хавандшита и Татанка-йотанка. Те също се бяха присъединили към шествието. Такава сила притежаваше белокожият мъж със своето мацаваки.
Хората на Мечата орда и гостите им прекосиха горичката и излязоха сред откритата прерия. Небето блестеше червено, в някакъв тъмен пурпур, който не предвещаваше нищо добро. Скалистите планини приличаха на обгоряла стена на фона на поразяващия небесен огън. Слънчевото кълбо се смъкваше от облак на облак, подавайки се и отново изчезвайки. Бързите промени на времето в прерията не бяха нешо необикновено. Ала мъжете, привлечени от случилото се в бивака, не бяха обърнали внимание на облаците и вятъра. И сега те се изненадаха, че светлият и ясен ден замря в предвещаваш буря сумрак.
— Е-хей! — извика едрият червенокос млад човек, спря се, вдигна собствената си карабина в знак, че иска да говори, и накара с това всички да се спрат — Е хей? Бойци на Мечата орда! Сега вие ще чуете първия изстрел сред вас и ще преживеете най-добрия изстрел, изстрелян в прерията от Канада до Мексико! Внимавайте! Направете място!
С големи крачки, стъпващ здраво с високите си ботуши, белокожият проправи път между на събралите се и отмери по права линия две отсечки: от двеста метра и от петдесет. После се върна на мястото си.
— Хей, момче! — извика той на Шонка. — Постави мишените. Най-напред сложи една дреха от бизонова кожа, а на втория край — един щит от опъната бизонова кожа. Побързай, преди слънцето съвсем да се е скрило!
Шонка изтича да донесе поръчаните вещи.
„Колко странно — помисли си Харка, — аз ще стрелям, а Шонка ще ме обслужва и ще ми издига мишената, защото белият мъж заповяда така. Този чужденец е велик главатар!“
Шонка скоро се върна с дрехата от бизонова кожа на едно момче и я закачи на петдесет метра разстояние от мястото, където стоеше белият, върху един прът, който той заби в земята. На двеста метра разстояние окачи щита на друг прът, който бойците междувременно бяха вече забили. Беше един от кръглите изрисувани щитове от многократно опъвани една върху друга кожи от бизонов гръб.
— Мъже на дакота! — извика сега белият отново. — Аз ще стрелям пръв. Ще улуча кожената дреха на онова място, дето би туптяло сърцето на този, който носи, а щита ще улуча в средата и ще го пробия. Аз казах, хау!
Белият премери карабината си в ръка, клекна на лявото си коляно, опря оръжието на дясното бедро и стреля. Изстрелът разкъса вечерната тишина. Кожената дреха се раздвижи леко. Белокожият се изправи, ала не мръдна от мястото си. Бойците изтичаха натам.
— Улучи! Улучи! — развикаха се те, изгубили ума и дума от учудване, че белокожият можа да улучи от описаната стойка.
Край устните на стрелеца играеше само лека усмивка, израз на онова чувство на превъзходство, което всякога прилича на подигравка. Сега той допря карабината до бузата си, за да стреля втори път. Отново се чу гръм. Отново изтичаха бойците към мишената — здравия щит от бизонови кожи. Куршумът го беше пробил точно в средата.
Отекнаха няколко високи вика, ала повече гласове зашепнаха:
— Вакан, вакан! Магия.
Червенокосият млад човек изпусна само едно късо „Хе!“ през устните си и се обърна към Харка.
— И ти така ще се научиш да стреляш, моето момче! Имаш достатъчно ум за това. Хайде ела — ще заредим пушките и двамата — така, сега прицели се!
Харка с удоволствие се подчини, ала беше силно възбуден. С мъка си наложи спокойствието, задължително, за да може да даде добър изстрел. Оръжието беше твърде голямо и тежко за него и той се страхуваше, че ще се изложи.
Изстрелът отекна, Харка беше очаквал ритането и затова не се помръдна от мястото си.
Шонка — да, именно Шонка! — изтича към дрехата от бизонова кожа, в която се беше целил Харка. Дрехата беше улучена. Изстрелът не бе попаднал точно в сърцето на собственика на дрехата, ала все пак в областта на сърцето. Шонка трябваше да признае това.
— Не е лошо! — каза белият човек. — Ти ще получиш куршуми от мен, млади ловецо на мечки. Предостатъчно, за да продължиш утре да се упражняваш.