— Виждаш ли, от една такава малка чашка се пие на малки глътчици от огненото питие.
— Тайнствената вода — каза Матотаупа. — Възрастните и мъдри бойци ни учат да се пазим от нея, защо то тя е разболявала вече мнозина от нашите мъже.
— Тази тук ли? Това не е тайнствената вода, за коя то ти си чувал, Матотаупа. Но да оставим това. Я ми разкажи още веднъж за твоя прекрасен лов!
Вождът заразказва оживено. Белокожият следеше разказа му със страстно участие. То беше може би искрено, а може би само добре изиграно. Когато Матотаупа свърши, белият попита:
— Само аз ли ще ти бъда гост днес?
— Ще дойдат и неколцина бойци да поседят е нас тази вечер край огъня. Утре, когато жените донесат и приготвят месото на Гризли, ще устроим тържествения пир и Татанка-Йотанка и Хавандшита също ще бъдат гости на моята шатра.
— Прекрасно!
Едва що белият произнесе своето одобрение и в шатрата влязоха петима бойци, между които Старата антилопа, Гарвана и най-възрастният от неговите трима сина, тримата Гарванови братя. Всички бяха весели и любопитни. Бързо заеха местата си край огнището.
Поде се оживен разговор за лова, за мацаваки, за изкуството на белия човек да улучва целта. Накрая белият отново взе думата.
— Чуйте ме, бойци, аз искам да ви покажа една, от най-скъпите тайни на белите мъже, изкуството сам да се направиш по-силен, отколкото си. Ала вашият вожд се страхува!
Мъжете се изсмяха гръмогласно.
— Страхува се? Кога се е страхувал Матотаупа?
— Ще видим това. Внимавайте! Аз ще отворя този мех! Ще пийна сам от тайнственото питие, което прави силния мъж още по-силен, слабия обаче — още по-слаб. Вие ще видите какво въздействие ще има питието върху мене! Тогава ще решите какво да правите и вие! Съгласни ли сте?
— Съгласни, съгласни! — извикаха всички, също и вождът.
— Но стойте, аз забравих нещо. Жените и децата не бива да присъствуват, когато се извършва някакво тайнство. Или вие имате друг обичай?
— Не, такива са обичаите и на червенокожите мъже.
С леко движение на главата Матотаупа даде знак на жените и децата да се оттеглят.
Харка се изправи едновременно с братчето и сестричето си, с Шонка и с жените. Всички излязоха. Унчида сякаш имаше намерение да каже нещо на Матотаупа, минавайки край него. Ала той не й даде никаква възможност за това. Тя сведе поглед, ъглите на устните й се отпуснаха и тя излезе подир другите.
Навън децата и жените забелязаха, че скоро щеше да се разрази буря. Над върховете на Скалистите планини се святкаше, отдалеч се чуваше гласът на гърмящата птица.
Харка беше взел карабината със себе си. Не можеше да се раздели с нея.
Накъде сега?
Унчида и Шешока размениха няколко думи, от които стана ясно, че смятат да отидат в шатрата на Непознатата мида.
Шонка тръгна сам нанякъде.
Къде да се скрие Харка?
При Къдрокосия Чернокож му беше неприятна бабата. Значи, при Четан! Четан беше загубил баща си, а след това и пастрока си. Добре щеше да бъде да го посети. Дали Къдрокосия щеше да дойде с него? Да, щеше да дойде, това беше най-разумно.
— Доведи Къдрокосия! — помоли Харка Харпстена. — Ще отидем всички заедно при Четан!
Харпстена изтича веднага в шатрата на Къдрокосия и свари момчето пред входа. Къдрокосия се присъедини към другарите си и не след дълго трите момчета и Уинона седяха заедно в шатрата на Четан. Тъй като тук вече нямаше боец, момчетата можеха да седнат край огнишето. Уинона се оттегли при майката на Четан и двете малки момичета в дъното на шатрата.
Навън гръмотевицата се усилваше, проблясваха светкавици; светлината им се прокрадваше през отвора на шатрата ярка и трептяща. Още не беше започнало да вали.
Момчетата не подеха веднага разговор. Бяха се събрали заедно, ала след случилото се този ден всеки сам трябваше да събере най-напред собствените си мисли, преди да се разговорят заедно. Много неща се бяха променили, откакто бе изгряло слънцето и отново беше залязло.
Гостите на бивака се бяха сменили. Любезният художник и тихият Дълго копие си бяха отишли, а бяха пристигнали вдъхващият всеобщо уважение Татанка-Йотанка и Червения, комуто хората се подчиняваха като на вожд, макар че не беше никакъв главатар. Бяха гърмели изстрели, едно момче притежаваше мацаваки. В шатрата на вожда лежеше просната кожата на голямата сива мечка. Това страшилище за бивака беше мъртво. Хората можеха да се радват, ала сред радостта им вече се прокрадваше и някакво ново безпокойство, което всеки усещаше, ала не желаеше да го усеща. Може би от това щеше да излезе нещо добро, може би щеше да излезе зло. Никой не искаше да мисли за това. Радостта от голямата победа по време на лова се спускаше като хубаво покривало над всички тежки въпроси, които Прелетната птица Жълтата брада и Дългото копие бяха изказали.