— Къдрокосия има право! — каза натъртено Четан. — Ти каза твърде много, Шонка. Сега вече трябва да кажеш всичко.
— Няма да кажа повече, отколкото казах. Хау. Ако искате да научите нещо, вървете там и подслушайте!
— Ние не пристъпваме, заповедите на вожда и не подслушваме нашите братя и бащи. Запомни това, Шонка! Иначе никога няма да станеш боец сред нашите редици!
— Пррр!
Четан се наежи.
Шонка направи отбранително движение с ръка, сякаш искаше да го умири. Когато Четан продължи да го гледа заплашително, той каза тихо:
— Да говорим за нещо друго. Какво мислите за белия човек?
За изненада на другарите си Къдрокосия много лесно се отзова на въпроса му.
— Той има зли очи — каза момчето уклончиво.
— Това е вярно — отвърна Шонка.
— Но той има добра ръка! — намеси се Харка в разговора. — Щедър е и ударите му улучват целта! Ти си видял досега много лоши неща от белите мъже, Къдрокоси, ние знаем това. Но не всички бели мъже са лоши.
— Белите мъже притежават много тайнства! — продължи Къдрокосия все така недоверчиво и загрижено.
— Тайнствата на белите мъже могат да бъдат отровни.
Четан каза това. Харка много се учуди на думите му.
— Но не и техните мацаваки — отвърна той на приятеля си.
— В шатрата на вожда той не раздава мацаваки, ами… — поде Шонка.
— Какво „ами“? — искаше да узнае Четан.
— А миниваки, тайнствено питие.
Къдрокосия Чернокож се стресна.
— Тайнственото питие на белите мъже е опасно. Щом пийнат от това питие, белите мъже се превръщат в глупаци и зверове. Започват да бият жените и децата и робите си!
— Какво означава „това питие“? — извика възмутено Харка. — Нима ти, Къдрокоси, си изпробвал вече питието, което Червения е донесъл? Не? Тогава не говори за него и не казвай, че то действувало като тайнствената вода. Нима може един човек, който ни подарява мацаваки, да иска изобщо да ни стори някакво зло?
Четан и Къдрокосия сведоха погледи. Какво можеха да отговорят на въпроса на Харка? Настъпи мълчание. Най-сетне Шонка каза:
— Рибарят трябва да слага стръв на въдицата си, иначе рибите няма да кълват.
Харка натика една клонка по-навътре в огъня.
— Приказваш така, като че ли не говориш със собствения си език, Шонка.
— Възможно е. Но ти прескочи дотам и виж какво става в шатрата на Матотаупа.
— Аз няма да отида! — каза решително Харка. — Забрави ли какво те предупреди Четан?
— Не съм забравил. Пък вие си запушете ушите. Щом искате, и аз ще запуша моите. Аз казах, хау!
Шонка стана и напусна шатрата.
Четан и момчетата останаха вътре разтревожени и неспокойни. Харка беше огорчен, най-вече затова, че не беше успял да доведе Шонка до пълен провал. Подмятанията на момъка бяха като отровни хапове, които момчетата трябваше да погълнат. Но те не говореха вече за това, а решиха да си лягат.
— Можете всички да останете тук! — покани ги Четан. — Ще спим заедно!
— Заедно с Харка, Ловеца на мечки! — извика Къдрокосия, който съжаляваше, че беше засегнал другаря си.
Децата се покриха със завивките.
Навън бурята бушуваше, без да причини щети на шатрите.
Харка беше уморен като изтощен кон. Заспа скоро ала още преди да го обори сънят, той реши в полунощ да се събуди и да се убеди какво прави Шонка. Може би това куче нямаше да заспи, а отново щеше да тръгне да обикаля около шатрата на вожда, за да търси начин да причини зло. Харка трябваше да разбере това и ако беше така, да предупреди и Матотаупа. Харка не искаше да не зачете нареждането на баща си, ала искаше и да го предпази от паяците, които невидимо плетяха мрежите си около него.
Харка се събуди точно преди полунощ, както беше решил, преди да заспи. Измъкна се безшумно от шатрата. Само Уинона го забеляза, ала Харка можеше да разчита на това, че сестра му ще мълчи. Когато искаше, тя можеше да бъде тиха и привидно безжизнена като прерията в мраз и сняг.
Момчето се беше измъкнало изпод едното чергило на шатрата и сега стоеше сред тъмните нощни сенки на многото типи. Бавно, с безшумните стъпки на индианеца, той се приближаваше към поляната сред бивака и към шатрите на Хавандшита и Матотаупа. През отворите на шатрата на вожда се прокрадваше един светъл лъч, там огънят в средата все още гореше. Отвътре излизаха странни шумове. Шатрата на Хавандшита обаче беше тъмна и безшумна …
Момчето обикаляше и дебнеше да открие Шонка. Не го видя никъде.
Накрая се упъти към бащината типи.
Упорито се бореше със себе си. Шонка беше проявил неподчинение. Харка не искаше да стори същото, ала, изглежда, злото, което Шонка беше сторил, подтикваше и Харка към зло. Харка искаше да се увери. Смяташе, че трябва да знае непременно и със сигурност онова, което Шонка даваше вид, че знае и не искаше да съобщи. Ако искаше да защити баща си, Харка не биваше да остане в неведение.