— Мръсна крастава жабо! — каза кашлящият. — Ти ме заплю!
— Мълчи! — извика другият. — Лъжеш! Бива ли един боец на дакота да лъже?
— Дано те накълве орел!
— Какво подскачаш и току се люлееш около мен! Върви край потока и си освежи заспалия мозък.
— Ти по-добре затъкни устата си с риба, та да млъкнеш!
В този миг към тях се приближи Старата антилопа на четири крака и отърка мръсната си коса в крака на кашлящия боец.
— Какво правиш! Дано те стрелне окото на гърмящата птица!
Онзи, който беше плюл, се разсмя.
— Мълчи, лешоядна сврако!
Изцапаният от Старата антилопа боец удари ухиления в лицето.
Двамата започнаха да се бият. Отърколиха се един върху друг и накрая и двамата останаха проснати на пода. Единият съвсем притихна, другият грухтеше нещо неразбираемо под носа си.
Матотаупа и Червения отново се разсмяха и отново смехът им беше различен.
— Така. А сега е наш ред с тебе! — обърна се след това червенокосият млад човек към вожда. — Бас давам, Матотаупа, че ти няма да се оставиш да те надвие това питие, а ще си останеш силен като мен!
Харка потрепера от страх. Ами ако сега баща му приеме и щом глътне от тайнственото питие, започне да се държи също така смешно като петимата бойци, които тайнството в меха бе надвило … не, Харка не искаше да мисли по-нататък. Той не искаше да разсъждава повече, защото това, което трябваше да си представи сега, беше невъзможно. То не можеше да се случи. Никога и никъде никой не можеше да победи вожда Матотаупа и да го превърне в подигравка за другите, такова нещо неможеше да се случи!
— Имаш ли смелост, Матотаупа? — попита белокожият.
Вождът се усмихна съчувствено.
— Съмняваш ли се?
— Ще си премериш ли силите с мен?
— Хау, ще ги премеря. Аз видях как ти четири пъти изпи чашката и се чувствуваш добре. Сега ще пиеш за пети път, а аз за първи. Ти си навикнал да поемаш тази тайнствена вода, аз не съм навикнал. Така ще бъдем наравно. Наливай!
От своето скрито място Харка можеше да вижда много, но не и всичко, което ставаше в шатрата. Стори му се, сякаш Червения не налива от същия мех, както досега, но това можеше да бъде и заблуда и мислите на Харка не се спряха над тази подробност. Той бързо забрави повърхностното си впечатление, тъй като другото, което ставаше в шатрата, привлече изцяло вниманието му. Червенокосият млад мъж тъкмо подаваше на вожда пълната чашка и Мататаупа я изпи на един дъх, без да промени израза на лицето си и без да я остави, чак до дъно.
Когато изпразни чашата, Матотаупа я подаде на младия човек, който отново я наля и също я изпи на един дъх. После двамата се погледнаха, напълно в съзнание, с лека усмивка.
— Още по една? — попита Червения.
— Още една! — пожела вождът. — Твоята миниваки има странен вкус, ала е студена и освежаваща, сякаш токущо е налята от потока.
— Ти си силен мъж. Матотаупа. Онова, което твоите бойци и ти пихте, е повече от речна вода. Тези твои бойци, които са се натръшкали край нас, плюят, кашлят и хъркат, не биха били победени от вашата речна вода.
— Разбира се, не. Тайната на твоята вода изглежда, че е съвсем съкровена тайна!
— Така е, вожде!
Матотаупа и Червения пиха повторно, после и двамата се разсмяха, вождът — приятелски, привлекателно, а събеседникът му — с примес на голямо задоволство.
— Ние сме победителите! — каза Червения. — Ти ще видиш обаче, вожде, че това питие не само ти понася, а и че утре ще се почувствуваш от него двойно по-силен!
— Хау, добре. Утре ще се науча да стрелям с мацаваки, а по време на ловното тържество всички ще изпитаме силите си с твоето миниваки!
Матотаупа принесе оръжието и накара белокожия да му обясни внимателно как трябва да си служи е него, после пак и пак.
Харка беше щастлив.
Подозрението на Четан и Къдрокосия явно беше напълно неоснователно. Донесеното от червенокосия гост миниваки не беше отровно. Червения беше казал истината. Тази вода отделяше слабите от силните. Червения, изкусният стрелец, и Матотаупа, големият ловец на мечки, принадлежаха към силните, които можеха да приемат от тайнството колкото си искат. Те само ставаха още по-силни от това.