Старата антилопа и другите бойци обаче бяха победени по най-жалък начин и Харка съжаляваше Унчида и Уинона, които трябваше да чистят шатрата на другия ден.
Момчето излезе от скритото си място. Изправи се и се почувствува съвсем свободно. Неподчинението на бащината му заповед не му се стори като нещо лошо, защото по този начин той беше научил нещо добро и можеше да отхвърли клеветата на Шонка решително и със сигурност. Той беше присъствувал тайно на победата на баща си и на искреността на червенокосия изкусен стрелец и като си спомни как Старата антилопа седна в огнището и триеше изцапаната си коса в легнините на другия боец, Харка не можа да се въздържи да не се засмее.
Звездите все още стояха на небето, нощният вятър повяваше и докосваше и трофейния прът пред заклинателската типи, на който висеше мацаваки на вожда на пани. Харка погледна старото оръжие без съжаление. Сега той имаше по-добро оръжие и щеше да започне да се упражнява с него на следващото утро.
Матотаупа и Татанка-Йотанка щяха да преживеят да видят как едно момче от племето дакота не само ще стреля с тайнственото оръжие, но и ще докаже, че умее да улучва целта.
Харка отиде към стадото коне, погали своя ловен кон и после тръгна спокойно към шатрата на Четан. Беше така спокоен и онова, което беше сторил, сега му се виждаше така естествено, че дори и не му мина през ум да се промъкне скришом. Вмъкна се през входа на шатрата, както правеше през деня, приближи се до постелята си и се мушна пол завивките уморен, ала все още с усмивка на устните. Недоволството му от Четан и Къдрокосия съвсем се беше изпарило. Радваше се само, че ще може да стреля със своето мацаваки заедно с баща си пред очите на своите другари. Щеше да даде и на Четан и на Къдрокосия да изстрелят по няколко патрона, както вече им беше обещал. Те щяха да се срамуват от неоправданото си подозрение, но той щеше да им помогне да се освободят от това чувство.
На Шонка всеки случай нямаше да даде да се докосне дори до оръжието!
През следващите часове момчето спа необикновено дълбоко. Не отвори очи и когато съзнанието му взе да се пробужда. Мислите му започнаха да се подреждат една след друга в ума му: лова на мечката, мацаваки, Старата антилопа, седнал в огнището, червенокосия изкусен ловец, предстоящото ловно тържество — и най-после настойчиво почувствува, че някой го гледа неотстъпно.
Отвори очи.
Край постелята му стоеше Татанка-Йотанка.
Харка беше смутен. Ала от дълги упражнения тялото му беше свикнало да реагира почти автоматично на всяка изненада по време на сън или при събуждане. Той отхвърли завивката и скочи, сграбил карабината, която беше до постелята му.
Застана така, безмълвно, пред Великия заклинател и вожд. Гледаше го проникновено и търсеше да прочете мислите в очите на властния човек. Ала изразът на Татанка-Йотанка оставаше неподвижен и непроницаем като маска. Той дълго не продума нито дума.
Изобщо не каза нищо. Гледаше само момчето, както и то него. Харка не можеше да види сам себе си, ала Татанка-Йотанка го гледаше. Момчето беше едро за възрастта си, стройно и мускулесто. По това то почти не се различаваше от своите връстници. Онова, което правеше впечатление у него, бяха челото, очите и устните, бяха безстрашните и решителни черти на лицето и оня израз на разум, който не би търпял да го ограничат.
Татанка-Йотанка беше свел наполовина клепки. Той искаше да проникне в съзнанието на момчето, без да му даде възможност да стори същото с него Ала колкото по-дълго се проточваше мълчанието, толкова повече Харка осъзнаваше как погледът на този човек иска тайно да прозре в него и затова и той се прикри и вече не гледаше Татанка-Йотанка открито в очите, а в устните, в тесните, стиснати устни, и при едно потрепване на малко отпуснатите ъгли на тези устни Харка си помисли, че Великия заклинател не беше дошъл да съобщи на момчето радостна вест или да му отдаде почит като на млад ловец на мечки.
А Татанка-Йотанка вече беше сложил своето празнично облекло. Богата и красива беше везбата, която покриваше дрехата му на раменете и гърдите. Индианците боядисваха бодлите от четината на дикобраза с естествени бои и зашиваха тези дълги бодли върху дрехите си. Заклинателят беше прехвърлил през лявото си рамо едно кожено наметало, изрисувано със сцени от неговите подвизи. На главата си той носеше короната от орлови пера, украсена с бял хермелин.
От дългото мълчание нервите на Харка започнаха да треперят. Той вече беше разбрал, че освен Татанка-Йотанка и него самия в шатрата нямаше никой друг. Четан не беше тук, Къдрокосия не беше тук, Унчида и Шешока, изглежда, също бяха излезли. Уинона не се виждаше никъде.