Значи разгадае ли главоблъсканицата с Четиримата владетели, може да се смята за мъртвец. Верният му компютър като нищо щеше да запрати модула към най-близката звезда, или да го взриви, или пък да пусне убийствено силен ток… И вече не е в състояние дори да се откаже от задачата — нямаше да помогне пълното изтриване на съзнанието. Началниците му просто щяха да създадат друго копие чрез процеса на Мертън, за да го докарат до същото непоносимо положение.
Все пак първо трябваше да довърши започнатото. Значи той, а не компютърът, щеше да определи момента на гибелта. Ужасяваща ирония… Съдбата на цивилизацията, може би и продължението на човешкия род бяха в ръцете му. Но можеше да спаси или събратята си по раса, или себе си.
Най-сетне стигна до мъчителен компромис. Нека първо да намери решението, а после ще мъдрува как да постъпи. Най-много се тревожеше точно за него, за решението. Сигурно защото вече не виждаше заплахата от нашествениците само в черно и бяло.
Седна отново пред екрана.
— Пусни ми пълното сканиране на организма, наричан микроб на Уордън.
Появилото се пред него триизмерно изображение беше твърде чудновато. Донякъде напомняше за вирус, но с невъобразимо малки размери. Чужда на човешкия ум абстрактна скица с тъпички линийки и ямички, способна да се съчетава на атомно ниво с отделни молекули! Как да го наречеш живо същество, когато не е нищо повече от няколко химически съставки? Дори не променяше истински молекулата, обаче я контролираше напълно. Премахването му от неорганичните съединения се оказа сравнително лесно — винаги се окачваше в края им. Но попаднеше ли на въглеродна органика, дребосъкът тутакси се настаняваше по средата. Изолираш го и цялата верига от връзки се разпада… заедно с организма, от когото е част. Синтезираните вещества със своите странни и неестествени връзки също привличаха микроба, но не издържаха на нахлуването му. И неизбежно се разрушаваха.
Точно това даваше на Конфедерацията някакво предимство. Четиримата владетели и техните светове не можеха да си позволят съвършени технологии, внесени отвън. Правеха каквото успееха от суровини, които намираха по планетите и астероидите в самата система, защото микробът ги приемаше за „естествени“. А тежките метали бяха оскъдни по тукашните планети. Извличаха ги най-вече от спътниците на газовия гигант Момрат. Затова, макар в Диаманта да живееха мнозина специалисти, които лесно биха построили междузвезден кораб, просто нямаше с какво да го направят.
И все пак…
Невъзможно беше нещото на екрана да е живо, поне не в смисъла, който един биолог влага в думата „живот“. И отгоре на всичко не се вписваше в условията на Диаманта. Вярно, четирите обитаеми свята бяха съвсем различни, но животът там бе разбираем, логичен, съществуващ изцяло на въглеродна основа. По други светове, известни на Конфедерацията, се срещаха несравнимо по-екзотични създания.
Само че никъде нямаше и помен от дори най-бледо подобие на микроба. Изглежда тук също не му беше родното място. Нямаше предшественици, нямаше сродни организми, изобщо — никаква причина да се появи!
— Защо не е бил открит в пробите, взети първоначално с управлявани от разстояние сонди?
— Уредите не са били предназначени за откриването на такова явление — обясни компютърът. — Трябва да заложиш в тях съответната програма, за да получиш желаните от теб данни.
— Ама че тъпотия — промърмори младият мъж. — Нали изследователските експедиции уж откриват именно новите, непознати заплахи?
— Щом не си задал въпрос, едва ли е уместно да очакваш отговор — философски отбеляза машината. — С друга думи, никой не може да предвиди всичко. Но защо изведнъж проявяваш такъв интерес към стари данни? Нали не си въобразяваш, че нашествениците са самите микроби на Уордън?
— О, не! Дори и в цялата си съвкупност тези нищожни петънца няма как да развият съзнание. Само че нещо не се връзва… Все едно ненадейно да намериш айсберг край тропически остров. С никаква логика не можеш го обясни.
— Мнозина изследователи са отбелязвали тази особеност. Някои дори предполагат, че микробът има междузвезден произход. Бил е пренесен в Диаманта от заблуден метеорит и се е приспособил към местните условия. Това е предпочитаната засега хипотеза.
Инспекторът поклати глава.
— Но защо само на Лилит? Пък и… дали само на Лилит? Кое ни кара да сме сигурни, че тъкмо нашите хора са го разнесли по останалите три планети?