Щом я зърнах, у мен не остана и капка съмнение, че преди е била изумителна красавица. Женското тяло бе запазено до горната част на корема, а надолу… приличаше на ухар или друго подобие на дребен динозавър. Могъщи крака и дълга дебела опашка. Само цветът се доближаваше повече до веселото зелено на тревата вместо небесносиньото на ухарите. Тя пристъпяше с чудато поклащане наляво-надясно и опашката явно й служеше, за да пази равновесие. Вървеше по пътя десетина метра пред мен. Спрях стъписан, но преобразената ме чу и се обърна. На лицето й се изписа досада. Беше хубаво лице въпреки оттенъците на зелено по кожата — с екзотични и чувствени черти… макар от челото да излизаше остър рог.
Постояхме така и накрая реших, че благоприличието изисква аз да отида при нея. А и не изпитвах отвращение, може би защото у мен се бе събудило любопитството.
— Добро утро! — поздравих я любезно. В края на краищата, какво друго да кажа на полужена-полугущер? — Хубав ден, нали?
Тя ме изгледа особено и за миг се усъмних дали още може да говори… и коя половина — човешката или животинската — имаше надмощие в момента. Май беше твърде късно да си плюя на петите.
Динозавърската й част беше едра, преобразената жена направо се извисяваше над мен. Разбира се, знаех, че съм по-нисък от всички тук с изключение на децата, но дори както си стоеше леко прегърбена, ръстът й сигурно достигаше два метра.
— А, ти си новият счетоводител от Външния свят — изрече тя с дълбок, ала иначе съвсем нормален глас.
Отдъхнах си, като гледах да остана по-далеч от опасния рог. Кимнах.
— Казвам се Парк Лакош.
— Защо си ме зяпнал така? — заядливо попита жената. Вдигнах смутено рамене.
— Не забравяй, че съм новак в тези краища. По-различна си от хората, с които се срещам всеки ден.
Тя се разсмя.
— Вярно си е. Аз ли съм първата преобразена, която виждаш?
— Не, ама другите все ги мяркам отдалеч и с никого не съм говорил досега.
— И какво?
Чудех се дали си проси комплимент или се е наежила за скандал.
— Как какво? — отвърнах спокойно. — Всичко това е като приказка за мен.
Тя прихна.
— Приказка! Е, има всякакви хора…
— В Гръмохълм ли работиш?
— А къде другаде? Впрягат ме да влача разни тежки неща. Ръцете ми не са от полза, ама в краката съм доста силна.
Загледах се в издутите мускули и реших да не разнищвам повече тази тема.
— А преди… с какво се занимаваше? — попитах колкото се може по-внимателно.
— Преди ли? Ха! Живеех на реката. Спусках салове от трупи, такива ми ти работи. Там се иска акъл, а не яки мускули.
Учудих се.
— Помислих, че си от Санрот. Хубава си…
Тя се ухили мрачно.
— Да, бе! Заради муцунката си загазих. Израснах на реката, вършех си работата, а хората все разправяха, че съм твърде хубава да си прахосвам живота по саловете. Трябвало да си намеря мъж и да правя бебета. На мен пък ми харесваше да живея, както бях свикнала. Дори мъжагите признаваха, че по-добра няма по цялата река… затова искаха да се разкарам оттам. Карах ги да се срамуват.
Естествено — при тукашните нрави…
— Един ден — продължи тя — оня дъртак Джимрод Гнизър дойде от Санрот и ме видя. Преди да се усетя какво става, заповядаха ми да отида при него. Голям пуяк е старецът, да ти кажа, само себе си забелязва на тоя свят.
— Май го познавам — промълвих, припомняйки си надменния мъж.
— Ами той решил, че съм длъжна да пърхам около него. Казах му къде да си навре глупостите. Побесня и поиска да ме насили, аз пък така го цапардосах, че се просна в несвяст. Прибрах се вкъщи. На другия ден дойде техният гаден маг Симбър. Рече, че за мен било по-добре да си стоя в Санрот и да кротувам. Щял да ми направи магия, та да се превърна в покорна робиня на Гнизър. Викам му — давай, иначе няма как да стане. После излезе, че дъртакът искал сама да му припълзя. Горд бил, разбираш ли! Симбър взе парченца от ноктите ми и кичур коса. Нали е маг, как да му попреча? След туй пристигна онова копеленце Изил, чирачето му. Поверили ме били на него, пък той умеел да измисля всякакви гадории. Нали виждаш каква ме издокара…