— Как е бебето? — попитах.
— Тя е добре — отговори Сюзън. — Заведох я на разходка след работа, купих й нов кокал, сега лежи на леглото, гледа ме и го гризе, като разлива сока от кокала на кувертюрата на леглото ми.
— Колко прекрасно — рекох. — Липсвам ли й?
— Татко липсва ли ти, чедо? — попита Сюзън извън слушалката.
Изчаках.
— Не — каза Сюзън в слушалката, — очевидно не. Може би след като си свърши кокала.
— Това звучи далеч по-жестоко от жилото на пепелянката — рекох.
— Ти ми липсваш на мен — каза Сюзън.
— Е, това все пак е утеха — успокоих се. — Въпреки че не е съвсем същото.
— Защо не?
— Може просто да те гони сладострастието.
— Докато любовта на Пърл е предмет на Провансалската поезия — рече Сюзън.
— Точно така — казах.
Тя се изсмя. Винаги обичах да слушам смеха й. А да съм го предизвикал аз за мен беше равностойно на западната страна на седмото небе.
— Ти забавляваш ли се там? — попита Сюзън.
— Не. Отделът на местния шериф се опитва да ме сплаши до смърт.
— Наистина ли?
— Да. Скоро се сблъсках с една груба детективка на шерифа, която си прави косата при Розета в Бейтсбърг.
— Разкажи ми — каза Сюзън.
И аз й разказах, като започнах от претърсването на стаята ми, включително и за разговора си с Фъргюсън.
— И откъде накъде офисът на шерифа ще се занимава с такива неща? — попита тя.
— Някой им е наредил, предполагам. Не виждам защо иначе в областта Алтън, Южна Каролина, отделът на шерифа ще знае за моето съществуване.
— Трудно е да си представи човек — рече Сюзън, — но вероятно е истина. Така че кой мислиш може да им е наредил?
— Някой, на когото не харесва ровенето ми в миналото на Оливия Нелсън — отговорих.
— И аз си мислех горе-долу същото. Въпросът е кой не иска да правиш това и защо.
— Да — рекох.
— А ти нямаш ли отговор на този въпрос?
— Никакъв.
— Друг е въпросът кой има такива права да нарежда на шерифския офис какво да прави — рече Сюзън.
— Добър ход, Дела — казах.
— Дела?
— Дела Стрийт… Пери Мейсън. Мисля, че съм твърде начетен за теб.
— Трудността обикновено не се крие в начетеността — рече Сюзън.
— Както и да е — опитах се да я успокоя, — има твърде много неща, които не знам, за да правя много догадки. Единственото име, което възниква в мисълта ми и което притежава такива права и пълномощия е сенаторът Стратън.
— Че той откъде накъде ще иска да те обезкуражи?
— Може и да не го прави — казах. — Срещнах го, когато обядвах с Трип в Харвардския клуб. Те се познават. Разпитвал е за мен ченгетата в Бостън. Но това може да е просто рутинно проучване на голям участник на избирателната кампания, истински или потенциален.
— И той е единственият, за когото можеш да се сетиш?
— Точно така.
— Мислех, че един либерален сенатор от Масачусетс не би имал много влияние в провинцията на Южна Каролина — каза Сюзън.
— Политиката създава странни приятелства — рекох.
— Може бащата на Оливия, който не е починал, да има нещо общо с това…
Пийнах още малко от уискито си със сода.
— Възможно е — съгласих се.
— Какво смяташ да правиш сега?
— Ще пийна две-три чашки, ще си поръчам сандвичи, ще си легна и хубаво ще се наспя. На сутринта ще потърся ресторанта, за да закуся. Сидейл, пиколото, който ми е най-близкия приятел в Южна Каролина, казва, че това е място, което за нищо на света не трябва да се изпуска и че всеки се храни там. Автентична южна кухня, казва той.
— И на мен ми липсва — рече Сюзън. — А какво ще правиш след закуска?
— Ще изляза и ще видя дали ще мога да поговоря с Джек Нелсън — казах.
— Това може да е интересно — възкликна тя.
— Не толкова интересно, колкото си ти — опитах се да я зарадвам.
— Разбира се, че не — каза Сюзън. — Но може би ще откриеш, че полицаите са били подведени да повярват, че той е умрял.
— Много ми се иска да можехме да хапнем заедно в ресторанта на конюшнята утре — рекох. — Чаша кафе, овесени ядки, риба със сос и ти.
— Да предположим, че не можеш и никога няма отново да ни посрещнат с добре дошли в ресторанта на конюшнята. Пази се — предупреди ме Сюзън.