— Все още може — напомних.
— Ей, всичко това е неофициално.
— Какво искаш да кажеш с това „официално“? — попитах. — Мислиш си, че това е интервю? Аз съм детектив. Може ти да си я убил.
— Аз?
— Ти и твоите хора.
— Недей да говориш абсурдни неща — каза Стратън. — Аз съм щатски сенатор.
— Давам почивка на съда — рекох.
29
Офисът на Трип бе тих и спокоен както винаги. Ан беше зад бюрото си, облечена в семпла черна рокля. Тя си спомни за мен и се радваше да ме види — комбинация, с която рядко ме посрещат. От друга страна като се вземе под внимание заангажираността на офиса, би посрещнала и всеки друг със същата радост.
— Той се върна — казах.
— Да, току-що отиде надолу към залата.
— Вие ли се занимавате с чековата му книжка? — попитах.
— На г-н Трип ли? Всъщност не, защо питате?
— Банковата му сметка е на червено — рекох и извадих банковите сведения от джоба си, като й ги показах.
— На г-н Трип ли?
— Ъ-хъ.
— О, божичко — простена тя.
— Може да е станала грешка — опитах се да я успокоя.
— О, сигурна съм, че е грешка.
Показа ми как да вляза в големия офис на Трип и ме покани да седна на кожения стол до бюрото му. Офисът бе обзаведен в зелено — стените и дървенията бяха зелени, на пода имаше зелен ориенталски килим, мебелите бяха черешови, въртящият се стол зад бюрото на Трип с висока облегалка беше от черешово дърво със зелена кожена тапицерия. Дългото бюро бе покрито с червена кожена покривка със златни листа, гравирани по краищата й. Имаше мокър бар в далечния край на офиса и камина в стената зад бюрото на Трип. Тя беше облицована в плочки с цвета на слива, а по тях бяха нарисувани шарки на лозя. От, двете страни имаше големи библиотеки, също от черешово дърво. Книгите изглеждаха чисти и повечето — изобщо нечетени. Много от тях бяха подвързани с кожени подвързии за да подхождат по цвят на стаята. В два от четирите ъгъла имаше ъглови шкафове от черешово дърво с орнаменти гравирани златни листа, които ги осветяваха. Ъгловите шкафове бяха пълни с най-различни дизайнерски джунджурийки, а в средния рафт на единия от тях имаше снимка на Оливия Нелсън или на която и по дяволите да е била тя като по-млада. Горната част на бюрото на Трип беше празна, с изключение на една ониксова поставка за химикалки, телефон и голяма чекова книжка с по три чека. Чековата книжка беше поставена точно в центъра на бюрото, като че ли искаше да се заеме човек с нея веднага щом седне. Взех я, отворих главните счетоводни страници, прегледах ги набързо като търсех своя чек. Както четях, забелязах, че няма текущ баланс. Всеки чек бе старателно изписан, номериран и датиран, но като гледа, човек нямаше начин да научи с каква сума разполага. Намерих чека си точно под чека на д-р Милдред Кокбърн. Върнах се малко назад. На името на д-р Милдред Кокбърн ежемесечно бяха издавани чекове. Всичко бе написано с един и същи почерк — бях го виждал на своите чекове. Повечето от останалите чекове бяха очевидни — за телефон, електричество, застраховки, химическо чистене, чистачи, изплащания на кредитни карти. Единствените неясни бяха тези на името на д-р Кокбърн. На много от тях върху оригиналните надписи по диагонал бе написано „Върнат“ с червено мастило и със същия почерк, включително и няколко на д-р Кокбърн. Погледнах малко по-съсредоточено. Не изглеждаше да има новонаписани чекове на мястото на анулираните. Още нещо липсваше в чековия регистър. В първия момент не го разбрах. Върнах се още няколко страници назад. И тогава го видях — нямаше депозити. В целия счетоводен регистър нямаше нито един нанесен депозит. Оставих чековата книжка на мястото й, замислих се за това и след малко Трип влезе в офиса като носеше сгънат екземпляр от Уол Стрийт Джърнал.
— Спенсър — възкликна. — Радвам се, че дойде. Стиснахме си ръцете, той заобиколи бюрото си и седна в люлеещия се облечен в кожа стол. Постави вестника на бюрото до чековата книжка, която изправи автоматично така, че да има абсолютно същата квадратна форма като бюрото.
— Носиш ли ми доклад?
— Не съвсем — отвърнах. — Може би имам още няколко въпроса.
— О, разбира се. Но съм разочарован. Надявах се, че ще се натъкнеш на нещо.
Аз наистина се бях натъкнал на нещо. Но какво по дяволите беше то?
— Срещал ли си някога някой от семейството на жена ти? — попитах.
— Не. Тя нямаше роднини. Т.е. разбира се, че някога е имала, но те всички са починали преди да я срещна. Беше съвсем сама, имаше само мен.