На няколко метра от нас имаше стар дъб. Дебел разклонен дъб, природна антика. Не, това не беше нещо ново. Игрището вдясно. И това си беше същото. И после… някакъв мъж в сив костюм, облегнат като чувал с брашно до дънера. Не се движеше. Ето, това беше новото. Около него имаше локва кръв, от устата му беше изтекла река от кръв, която вече беше започнала да съхне. Всъщност устата му беше отворена, неестествено изкривена — така, както никоя уста не е редно да се криви. По челото му бяха накацали мухи и си почиваха.
— Умрял е — каза Марго, сякаш бях сляп.
Направих две малки крачки назад. Не знам защо си помислих, че ако се движа прекалено рязко, ще се събуди и ще ме нападне. Може пък да я някакво зомби. Знаех, че зомбита не съществуват, но той изглеждаше като потенциално зомби.
А докато аз правех своите две крачки назад, Марго направи две точно толкова малки и тихи крачки напред.
— Очите му са отворени — каза тя.
— Давайдасиходимудома — казах аз.
— Винаги съм мислила, че когато умреш, очите ти се затварят — отвърна тя.
— Маргодавайдасиходимудомаидакажем.
Тя направи още една крачка напред и сега можеше да протегне ръка и да докосне крака му.
— Какво мислиш се е случило? Дрога или какво? — попита тя.
Не исках да оставя Марго сама с умрелия пич, който можеше да се окаже едно агресивно зомби, но не исках и да седя там и да си лафя и да обсъждам обстоятелствата около кончината му. Събрах цялата си смелост, направих крачка напред и я хванах за ръката.
— Марготрябвадабягамеведнага!
— Добре де — каза тя. Побягнахме, стомахът ми се обръщаше от нещо, което силно напомняше вълнение, но не беше. Качихме се на колелата и аз я оставих да тръгне пред мен, понеже ревях, а не исках да се излагам пред нея. По подметките на кървавочервените й обувки имаше кръв. Кръвта на оня, умрелия.
И после се прибрахме по домовете си — тя в нейния, аз — в моя. Родителите ми се обадиха на 911, после чух сирената на линейката и пожарната и исках да ги видя, но мама ми каза, че не бива. След това легнах да дремна.
И майка ми, и баща ми са психотерапевти, което значи, че съм отгледан и възпитан дяволски добре. Така че, когато се събудих от дрямката, с мама имахме дълга сесия за кръговрата на живота… за смъртта като част от живота, но не точно онази част, за която трябвало да се притеснявам на девет години. Стана ми по-добре. Честно, никога повече не се замислях за случката, спрях да се притеснявам. А това е наистина нещо, като се има предвид, че съм от онези деца, които се притесняват за всичко.
Ето какво си мисля: намерих труп. Аз, малкият, прелестен сладък аз и моята още по-малка, по-прелестна и по-сладка дама, с която излизах да си играя, намерихме труп на някакъв мъж, от устата му течеше кръв, по подметките на малките й прелестни гуменки имаше кръв и всичко това е адски драматично и там… знаеш, но какво толкоз? Не го познавах. Във всяка минута от живота ми умират хора, които не познавам. Ако изпадах в нервни кризи всеки път щом нещо кофти се случи някъде с човек, когото не познавам, ми то щях да превъртя, да съм по-луд от някой плъх, който живее в кенефа на двора в някоя от онези стари къщи, които имат такъв кенеф.
Същата вечер се качих в стаята си точно в девет. Това ми беше часът за лягане. Мама ме зави, каза ми, че ме обича, аз й казах, че ще се видим сутринта, тя каза, ще се видим сутринта, загаси лампата и затвори вратата, но не докрай.
Когато се обърнах настрани, видях Марго Рот Шпигелман пред прозореца ми, лицето й бе притиснато в мрежата за комари. Станах и отворих прозореца, но мрежата остана между нас. Лицето й изглеждаше като изкривен образ на монитора, сякаш разтегнато от някаква грешка в настройката на резолюцията.
— Направих разследване — каза тя много сериозно. Лицето й беше като надробено от мрежата, но видях, че държи малко тефтерче и молив с изгризана гумичка. Погледна към бележките си.
— Госпожа Фелдман от съда каза, че се казвал Робърт Джойнър. Каза, че живеел на „Джеферсън роуд“ в един от апартаментите над магазина за хранителни стоки. Отидох там. Имаше няколко души от полицията и единият ме пита дали работя за училищния вестник, защото щял да ми каже всичко, стига да не съм журналист или нещо такова. Каза, че Робърт Джойнър бил на трийсет и шест. Адвокат. Не ме пуснаха в апартамента му, но госпожа Хуанита Алварес, която живее в съседния, ме пусна да вляза в тях. Казах й, че ми трябва чаша захар назаем, а тя ми разказа, че се е самоубил с пистолет. После аз попитах защо, а тя каза, че жена му искала развод и бил много тъжен.
Тук тя спря, а аз стоях и я гледах. Лицето й беше сиво, осветено от луната, начупено на милиони малки парченца от полюшващата се мрежа. Широките й обли очи се мятаха между мен и тетрадката.