Засмях се. Всъщност не на това, което каза, а на факта, че родителите на Рейдар вече бяха в Книгата на Гинес. И точно тогава забелязах красиво афроамериканско девойче със ситно наплетена коса. Чак когато застана пред нас, се светнах, че това е Анджела — предполагаемото гадже на Рейдар.
— Здрасти — каза ми тя.
— Здрасти — поздравих. По едно време бях в един клас по математика с нея и я познавах, но не съвсем добре, даже не се поздравявахме из коридорите. Поканих я да седне. Тя придърпа един стол към масата.
— Предполагам познавате Маркъс по-добре от всеки друг — каза тя. Маркъс беше истинското име на Рейдар. После се приведе напред и опря лакти на масата.
— Така е, да познаваш Рейдар, е мръсна работа, но все някой трябва да я свърши — каза Бен и се засмя.
— Имате ли чувството, че се срамува от мен или нещо такова?
— Моля? Глупости! Не, разбира се! — засмя се Бен.
— Технически погледнато — добавих, — ти трябва да се срамуваш от него.
Тя завъртя очи, но така, както го правят момичетата, които са свикнали с комплиментите.
— Защо тогава никога не иска да идвам с вас тримата?
— О, това ли-и-и? — най-сетне загрях. — Това е, защото го е срам от нас.
Тя се засмя.
— Изглеждате ми съвсем нормални.
— Така мислиш, защото никога не си виждала как Бен пие спрайт през носа си и после го изплюва през устата — обясних аз.
— Изглеждам като фонтан, бълващ въглероден двуокис, и с ясни признаци на деменция — каза Бен с каменно лице.
— Не, сериозно, как да не се притеснявам! Ходим от пет седмици, а той още не ме е поканил у тях — с Бен се спогледахме многозначително. И двамата знаехме защо, а аз едва задуших напушилия ме смях. Лицето ми се изкриви от зор.
— Какво? — попита тя.
— Нищо, наистина — казах. — Погледни реално. Ако те караше да висиш с нас през цялото време, ако всеки ден те караше да киснеш у тях…
— Това би означавало, че не те харесва — завърши Бен.
— Родителите му да не са нещо… сбъркани?
Свих рамене. Зачудих се как да отговоря на въпроса и в същото време да прозвуча убедително.
— Ъъъ, не. Готини са. Може да се каже, че са малко… абе пазят го, грижат се за него, сякаш е дете… Предполагам де.
— Да, много го пазят — съгласи се Бен прекалено бързо.
Тя се усмихна и стана. Каза, че трябвало да се обади на някого, преди да свърши обедната почивка. Бен изчака, докато тя се отдалечи, и каза:
— Това момиче е страхотно.
— Забелязал съм — отвърнах. — Даже се питам дали да не изритаме Рейдар и да си вземем нея.
— Няма да е толкова добра с компютрите. А на нас ни трябва някой добър в тая работа. Освен това мога да се закълна, че не я бива на Резърекшън — това беше любимата ни видео игра. — Между другото — добави Бен, — много добре го измисли това със загрижените родители на Рейдар.
— Е, няма аз да седна да й разправям истината — отвърнах.
— Чудя се колко още ще крие от нея за Резиденцията-Музей — усмихна се Бен.
Междучасието щеше да свърши скоро. Станахме и оставихме таблите си на конвейера. Точно върху него Чък Парсън ме беше метнал през първата ми година тук и ме бе запратил без милост в ада на подземния свят на Уинтър Парк — в онази му част, където се помещават мръсните чинии с остатъци от манджи по тях. Тръгнахме към шкафчето на Рейдар и точно се облегнахме да го чакаме, когато той се появи, буквално спринтираше по коридора наносекунди след като удари звънецът за края на часа.
— Край, реших. По време на часа по държавно управление взех фундаментално решение. Съвсем сериозно и без грам преувеличение съм напълно готов да смуча магарешки ташаци, ако това ще ме измъкне от този час до края на срока — каза той.
— Може да научиш много за държавното управление и от близки срещи с магарешки топки — казах. — И така и така сме се заприказвали за логика и логически обосновки, логиката да обядваш с нас е тази, че ние току-що обядвахме с Анджела.
Бен се изкиска и му каза:
— Аха я. И знаеш ли к’во? Момичето много иска да узнае защо не си я поканил още у вас.
Рейдар бавно изпусна въздуха от дробовете си, докато в същото време въртеше комбинацията на ключалката на шкафчето си. Издиша толкова бавно и толкова дълго време, че си помислих, че ще припадне.
— Шибана работа — каза накрая.
— Има ли причина да се срамуваш от нещо? — попитах засмян до ушите.
— Затваряй си устата — отвърна и ме смушка с лакът в корема.
— Живееш в прекрасен, уютен дом — добавих.
— Сериозно, човече! — обади се Бен. — Момичето е много читаво. Не виждам защо не я представиш на родителите си и не й покажеш Каса Рейдар.