Али Новак – Хартиени сърца
Глава 1
Днес беше рожденият ден на сестра ми и аз се молех тази година, по някакво чудо, мама да е забравила. Сутринта не каза нищо, докато приготвях зърнената си закуска – не спомена, че ще гледаме любимите филми на Роуз или че ще отидем във "Вайн & Дайн" на вечеря, както обикновено настояваше, – и аз приех това за знак, че молитвите ми са чути.
Но не бяха.
Когато се прибрах след доброволческата работа, на масата имаше къпкейк "Червено кадифе" и картичка, която Роуз никога нямаше да прочете. Не съм религиозен човек, затова има логика молитвата ми до някого горе да е останала нечута, но все пак измърморих под нос, докато стоварвах чантата си на най-близкия стол.
Поех дълбоко дъх.
– МАМО!
За миг беше тихо, после чух как в малката й спалня до кухнята се затръшва чекмедже. След две секунди вратата се отвори.
– Здравей, скъпа! – Мама беше увила с кърпа русата си коса, имаше маска на лицето и бе облечена с халата за баня, който й подарих за Коледа преди две години. Тя влезе с накуцване в стаята и тогава забелязах стиропорените разделители между пръстите на краката й. Извих вежди. Мама си лакираше ноктите само когато излизаше вечер с гаджето си Дейв.
Е, добре, може би тази година ситуацията с рождения ден не е чак толкова лоша, колкото си мислех.
– Как беше в закусвалнята? Получи ли много бакшиши?
– Мамо, аз си отмених смяната този уикенд. Казах ти вчера. – През събота и неделя се получаваха най-добрите бакшиши, така че мислите й явно бяха много заети с Роуз, щом бе забравила за разговора ни. Или пък бе развълнувана и се чудеше къде ли ще я заведе Дейв. Надявах се да е второто. – Асоциацията на онкоболните деца има голямо благотворително събитие тази вечер, забрави ли? Сутринта помагах с подготовката.
– Не разбирам защо си губиш времето с безплатна работа – каза тя. – Трябват ти пари, а не добра карма. – Тя прехапа долната си устна по начина, който казваше, че според нея правя огромна грешка. Мама винаги се тревожеше за пари. Дори ако неизвестен роднина й оставеше огромно наследство или пък спечелеше от проклетата лотария, пак щеше да брои жълтите монети. Разбира се, след като татко я остави без пукната пара, не можех да я виня.
– Ако искам да спечеля стипендия, трябва да отбележа часове доброволческа работа в документите за кандидатстване – казах аз напрегнато. Усещах челюстта си скована и направих съзнателно усилие да я отпусна и да не се сопна на мама. Бяхме говорили за това хиляди пъти, но тя все още не разбираше как, като пожертвам няколко часа от работата в закусвалнята сега, това ще ми помогне в бъдеще.
През последните четири години сърцето ми бе устремено към кандидатстването в Харвард. Но мама едва се оправяше със сметките у дома, затова знаех, че ще трябва сама да намеря пари за колежа. Това означаваше, че са ми нужни стипендии – и то много стипендии. Какъв по-добър начин да направя добро впечатление от доброволческа работа за благотворителни каузи? Мама си мислеше, че мога да платя обучението си, като работя в закусвалня, но колкото и смени да поемех, нямаше да събера четиридесет и пет хиляди такса на година, и то без разходите за настаняване.
Когато спорехме за таксите за обучението, мама все споменаваше попечителските фондове за образование, които с татко били открили за нас преди раздялата. Един за Роуз и един за мен. Тя се държеше така, сякаш моят ще разреши всичките ми проблеми, но в него имаше пари само колкото да изкарам един семестър, а не осемте семестъра, необходими за дипломирането. Не че бях неблагодарна, но щом сама щях да финансирам образованието си, трябваше да виждам по-голямата картина. Защото определено не исках да прекарам остатъка от живота си, изплащайки студентски заем.
Не я извика, за да се карате за пари – напомних си. Училището – и по-специално как смятах да платя за него – често ставаше предмет на спор между нас, затова не беше изненадващо, че така лесно започнахме отново.
– Но аз все пак мисля, че...
– Какъв е този къпкейк? – попитах, за да сменя темата.
– Фелисити, не започвай пак. – Мама скръсти ръце и ме погледна с присвити очи. Зелената маска направи опита й да изглежда строга комичен. Тя не беше много добра в усилията си да ни дисциплинира с Роуз, докато растяхме. Не че аз имах нужда от твърда ръка. Аз бях така нареченото идеално дете, усмихнато и послушно. Роуз беше тъкмо обратното – непокорно диво дете, което можеше да профучи през стаята като тасманийския дявол и да остави след себе си следа от играчки и петна от сок.