Добре, сладур. Защо не?
Пъхнах ръка в неговата и му позволих да води.
Глава 3
Градината беше огромна, много по-голяма, отколкото предполагах, и лесно можеше да се изгубиш из подобните на лабиринт алеи. Залутахме се отвъд декоративните светлини и фенери около фонтана, но сиянието от балната зала, кацнала на хълма зад нас, ни помагаше да се ориентираме.
Арън не каза нищо повече след поканата си. В началото на разходката се опитвах да намеря някаква тема за разговор, но той просто вървеше устремено напред, сякаш дълбоко съсредоточен, затова си мълчах. И колкото по-навътре сред зеленината навлизахме, толкова повече ми харесваше мълчанието ни.
Отначало то ме караше да се чувствам длъжна да кажа нещо, но колкото повече вървяхме, толкова повече забелязвах колко уверен е Арън в своята тишина. Хрумна ми, че не очаква да кажа каквото и да било, и стоманата между раменете ми най-сетне изчезна. Едва тогава успях да забележа по-недоловимите неща около мен, например това, че вървяхме така близо един до друг, че понякога лактите ни се докосваха, и че през няколко секунди той ме поглежда крадешком.
След доста време алеята ни изведе на открито и Арън спря там, където розовите храсти свършваха. Стояхме пред малка площадка, в чийто център имаше японско езерце. По повърхността на водата имаше лилии и мостче свързваше пътеката с другия му бряг.
– Красиво е – казах, нарушавайки тишината. На лунната светлина виждах белите и оранжеви проблясъци, движещи се под тъмната вода.
Арън кимна.
– Идвах тук преди много време с майка ми. Хранехме рибките с "Доритос".
Отворих широко очи.
– Давал си чипс на рибите?
– Те ядат почти всичко – сви рамене той.
– Не. Искам да кажа защо ще хвърляш доброволно нещо толкова вкусно като "Доритос"? "Кул Ранч" ли беше? Ако е така, не мисля, че можем да бъдем приятели. – Чипсът, от тортиля или картофи, беше абсолютно най-любимата ми лека закуска. А "Доритос" "Кул Ранч" беше най-голямата ми слабост. Можех да погълна цяла семейна опаковка, без да спра. Но стига да е прекрасно хрупкав, нямах претенции към марката.
– Беше с чушки – увери ме той.
– Е, тогава може – отвърнах. – Но ще трябва да се закълнеш никога повече да не прахосваш чипс.
– С ръка на сърцето – обеща той.
Отново замълчахме. Аз реших да взема пример от него и се настаних на каменната пейка близо до езерцето. Арън също го направи. Отново се постара да не сяда твърде близо до мен. През следващите няколко минути се взирахме над водата, наслаждавайки се на покоя в нощната градина. Накрая се обърнах към него. Той още държеше телефона си и аз се загледах как го върти в ръцете си.
– Имаш ли нещо хубаво за слушане? – попитах, като посочих към него.
Очите ни пак се срещнаха и Арън ме озари с най-невероятната усмивка. Не знаех каква реакция бях очаквала от него, но не и такъв ослепителен проблясък. За втори път бях смаяна колко е красив и макар да е странно да описвам момче с дума като красив, все пак не се сещам за по-точно прилагателно.
Арън, изглежда, не забеляза какъв ефект има усмивката му върху мен, защото вече преглеждаше песните в телефона си. След няколко секунди откри песента, която търсеше, и пъхна една от слушалките в ухото си. Предложи другата на мен, но седяхме твърде далече един от друг, затова, когато опитах да си я сложа, неволно издърпах неговата.
– Извинявай – промърморих. По необясними за мен причини споделянето на слушалки и слушането на музика ми се струваше много интимно.
– Не се тревожи. – Той посегна към люлеещата се слушалка и щом я улови, погледна към пространството между нас. След миг размисъл се примъкна към мен и пак пъхна слушалката в ухото си.
Едва тогава успях да се фокусирам върху музиката, която звучеше в ухото ми. Песента беше бавна, тиха на някои места и силна на други. Напомни ми на комбинация между "Дис Бютифул Лайс" и "Съндейс Колинг" – двете ми най-любими групи. Арън ме остави да я изслушам цялата, преди да натисне паузата.
– Харесва ли ти? – попита той. Устните му бяха леко отворени и стаи дъха си, докато очакваше отговора ми.
– Красива е – отвърнах. Исках да кажа много повече, например, че е от песните, които карат сърцето ми да лети. Макар да не знаех стиховете или мелодията, някаква част от мен приветства непознатата музика като стар приятел, сякаш авторът бе използвал моята душа за вдъхновение, когато я е създавал. – Как се казва?