Бузите ми пламнаха при този комплимент, но се смръщих.
– Откъде знаеш? Почти не ме познаваш.
– Защото познавам Алек и никога не съм го виждала да се усмихва така, както в нощта около огъня – обясни тя. – И нещо повече – след Сиатъл е много нещастен.
Исках да споря с нея, но на вратата се почука. Оливър застана на прага на банята и бързо се облегна удобно на рамката на вратата. Докато гледаше Стела, устните му се извиха в усмивка с трапчинки. Тя беше така различна от арогантната усмивка пред медиите, че направо не можех да го позная.
– Красива си – каза той на приятелката си. После си спомни, че не са сами, и погледна към мен. – Ти също. Фелисити. Хубава рокля.
Погледнах към роклята ми от бала и пригладих плата, по който вече нямаше петно.
– Благодаря – отвърнах. Това беше единствената ми рокля, подходяща за случая, и имах чувството, че обличането й е почти поетично, като се има предвид, че вероятно това щеше да е последната ми среща с Алек.
– Е, готови ли сте?
– Дай ни две минути – отвърна Стела. – Само ще помогна на Фелисити с грима и идваме.
– Две минути тогава – каза той и излезе от банята. Стела взе молива и нежно ме привлече към себе си.
– Затвори очи.
Две секунди по-късно усетих лекия допир на ръката й по бузата си и върха на молива на клепача си.
– Знам, че се страхуваш да говориш с Алек, но всичко ще бъде наред – каза ми тя. – Сега той е наранен и ако щеш вярвай, това е хубаво. Ако не беше, значи не му пука за теб. Хората не се измъчват за човек, който не е докоснал сърцето им.
Тя имаше право и това поуспокои малко кипенето в стомаха ми.
– Благодаря ти, Стела.
– Няма защо. Е, отвори очи. – Тя отстъпи назад и се усмихна. – Това е! Алек няма да разбере какво го е сполетяло.
Погледнах в огледалото. Някак си Стела бе оправила кривата линия на клепача ми.
Е, добре – помислих си и поех дълбоко дъх. – Можеш да го направиш, Фелисити.
Беше време да връхлетя на сватбата на Ванеса Уилямс.
Глава 20
– Ще се върна точно след два часа – каза ми Оливър, когато Джей Джей, Зандър и Стела излязоха от апартамента.
Вдигнах ръка за довиждане.
– Забавлявайте се.
Колкото и да ми се искаше да оправя нещата с Алек, не смятах да съсипвам големия ден на Ванеса, като разстройвам малкия й брат. Реших, че ще е най-добре да изчакам до края на церемонията и вечерята, преди да се срещна с него. Сватбата се провеждаше в балната зала на хотела и в разгара на партито Оливър щеше да повика Алек и да го доведе в апартамента.
Което означаваше, че щях да връхлетя на сватбата само най-общо казано.
– Ако огладнееш, поръчай си от румсървиса – каза ми Оливър. – Ще се опитам да ти запазя парче от тортата, но в присъствието на Джей Джей нищо не мога да обещая.
– Не се тревожи за мен — отвърнах. — Не си падам много по торти.
Джей Джей въздъхна.
– Казах ли ти, че тя няма душа.
Оливър извъртя очи, докато излизаше в коридора.
– Ще се видим след малко – извика и после останах сама.
Не бях съвсем сигурна какво да правя. Завъртях се бавно в кръг и огледах стаята. Имаше пиано в другия край, библиотека с книги, каменна камина и други подобни луксозни неща, които не очаквах да видя в хотелска стая. Всеки друг ден щях да съм впечатлена от този разкош, но сега ми беше трудно да го оценя, защото сърцето ми пърхаше в гърдите като птичка в клетка. След като останах сама, мислите ми веднага полетяха към Алек. Представях си ужасно нещо – как излиза ядосан още щом ме види, и превъртах този образ отново и отново, като някакъв отвратителен филм.
Когато дланите ми започнаха да се потят, разбрах, че имам нужда от разсейване. Някак да убия времето, за да не получа инфаркт, преди той да се появи. Взех пътническия си екземпляр на "Да убиеш присмехулник", който Вайолет ми беше върнала предишния ден, и седнах на дивана. Бях твърде притеснена, за да се концентрирам, но това, че държах любимия си роман, ми действаше успокояващо.
Отворих на първата глава и осъзнах, че има нещо различно в познатите страници. Под моите бележки в полетата някой бе оставил коментари.
Поех рязко дъх.
Това беше почеркът на Алек. Сигурна бях.
И не само че беше прочел книгата, но и бе отговорил на всяка от моите мисли. Имаше отговори на записаните от мен въпроси, както и негови идеи и анализи. Дори бе написал част от песен след абзаца, в който Атикус казва на Скаут, че са застреляли Том. Стиховете не ми бяха познати, но пасваха идеално на историята, сякаш самата Харпър Ли ги беше написала: