– Предполагам, че съм се страхувала – казах му.
– От какво?
Свих рамене и забих поглед в шарката на килима.
– Не зная. От много неща. Не исках да си мислиш, че съм откачена, или да съсипя отношенията ни с разни подозрения.
– Но ти имаше подозрения. — Говореше нежно, което ме накара да се почувствам още по-зле. Защо бе така спокоен и овладян? Не можеше ли просто да ми се разкрещи? Щях да понеса по-лесно болката в очите му, ако беше ядосан.
– Всички ме лъжат, Алек – казах и се принудих отново да срещна погледа му. – Мама беше скрила такава огромна, жизненоважна тайна, а двамата ми най-добри приятели криеха връзката си от мен. Знам, че това не е извинение, но имах чувството, че никой вече не е искрен.
Случи се така бързо и не бях сигурна, но ми се стори, че Алек сви подразнено устни.
– Аз винаги съм искрен.
Сведох глава.
– Да, зная.
Настъпи дълга пауза, по време на която аз си дъвчех устната и се опитвах да измисля какво да кажа, как да оправя нещата, но нищо не се получаваше. Може би защото вече нямаше какво да кажа. Може би защото не заслужавах прошката му.
– Е, аз си казах всичко. – Преглътнах буцата в гърлото си. – Аз... ще разбера, ако не можеш да ми простиш. Бог знае, че не го заслужавам, но исках да знаеш колко съжалявам. Дай ми само минутка да си взема нещата и си тръгвам.
Обърнах се и притиснах ръка към устните си. Не плачи, не плачи, не плачи. Нямаше да му позволя да види сълзите ми, затова, след като изчаках секунда топлината зад клепачите ми да отслабне, аз тръгнах към дивана да си взема книгата и чантата.
Тогава Алек заговори:
– Присмехулникът е красив.
Бях така изненадана от внезапната смяна на темата, че първо не разбрах дали наистина е казал нещо, или съм си въобразила. Отгоре на всичко не бях съвсем сигурна за какво точно говори – за книгата или за огърлицата ми? – но се обърнах към него.
Алек прекоси разстоянието между нас. Сърцето ми заби лудо, когато посегна и докосна мънистата на шията ми, кокалчетата му леко докоснаха ключицата ми.
– Знам, че съм го казвал и преди, но си много талантлива.
– Аз... благодаря ти – прошепнах, без да смея да помръдна. Това наистина ли се случва? Не бях сигурна и усетих, че започвам да дърдоря в отчаян опит да го задържа още малко. – Приех съвета ти, че трябва да правя това, което ме вдъхновява. Казах на мама, че няма да уча право, а дизайн на бижута. Оказа се, че си прав: имах подробен план за бъдещето си и въпреки че щях да бъда нещастна, мисълта да отхвърля всичко бе твърде плашеща.
Лицето му остана безизразно, каквото беше през по-голямата част от разговора ни, но забелязах искрата, която просветна в очите му.
– И?
– Ами още не съм обмислила всичко, ако това питаш, но в момента търся колежи, които ще са подходящи за мен. — Позволих си лека усмивка. — Кой да предположи, че ще е така освобождаващо да не зная всяка подробност от бъдещето си?
– А какво каза майка ти?
– Изненадващо е, но ме подкрепи.
Той се усмихна за първи път, откакто влезе в стаята, но нещо не беше наред. Сякаш не ме виждаше, а гледаше през мен.
– Ти си късметлийка – каза той и аз веднага разбрах, че мисли за баща си.
Раменете ми увиснаха, когато краткият прилив на щастие отмина.
– Съжалявам за случилото се с Кинг.
Той поклати глава.
– Недей. За добро е. Ако не беше го направил, никога нямаше да намеря мотивация да създам нещо свое. Бях лицемер, поучавах те за поемането на рискове, а самият аз се страхувах да го направя.
– Мисля, че ситуацията е по-сложна и не става дума просто че не си искал да рискуваш – казах аз. – Но се радвам, че си го решил. Искам да си щастлив, Алек.
– И аз искам същото за теб – отговори той. После, след кратка пауза, ме прегърна и някак си имах чувството, че никога не съм си тръгвала. Стояхме така цяла вечност, просто се прегръщахме, сякаш стените между нас се бяха срутили.
– Фелисити? – каза той по някое време.
– Да?
Той сведе чело към моето, но не отговори. Нямаше нужда. Знаех точно какво си мисли. Усещах го в начина, по който ме гледаше.
Липсваше ми.
И ти ми липсваше.
– О, лилаво.
Алек се усмихна, докато ме водеше към балната зала.
– Това е любимият цвят на сестра ми.
– Наистина ли? – пошегувах се аз, докато оглеждах партито. – Аз пък си мислех, че е жълто.
Декорацията за сватбата на Ванеса бе превърнала огромната зала във вълшебна градина в различни нюанси на виолетовото. По масите имаше огромни букети люляк, бледолилави драперии обгръщаха всеки кристален полилей като венчелистчета на цвете, спускаха се от тавана в дъги, преди да се устремят отново към гредите; плюшени лилави дивани бяха подредени на групи из залата, за да могат гостите да си почиват и разговарят, ако се изморят от танци, а светлините озаряваха стените с лавандулово сияние.