– "Свободен полет" на "Силвър Соулс" – отвърна той, без да откъсва очи от моите.
– Не съм ги чувала. – Но още щом се приберях у дома, щях да сваля тази песен от интернет.
– Защото те още не са издали нищо.
Замълчах. Ако "Силвър Соулс" не са издали албум, тогава как, за бога, се е добрал до музиката им?
– О? – Исках да обясни, но любопитството ми само го накара да замълчи още по-упорито. От начина, по който се сковаха раменете му, разбрах, че въпросът ми го е смутил.
Хайде, пак неловко стана.
Подръпнах един кичур от косата си и се опитах да закърпя ситуацията.
– Ами – казах колебливо – ще може ли да послушаме още малко?
Той издиша през носа си и кимна.
– Ето. – Подаде ми телефона. – Ти избери.
Взех го внимателно от него и го стиснах в дланта си. Изминаха няколко секунди, докато мислех колко неочаквано се бе развила тази нощ, и тогава Арън се прокашля.
– Хм, Фелисити?
– Да.
Посочи към телефона.
– Трябва да натиснеш "Плей", за да тръгне.
– А, да. – Започнах да натискам и след малко екранчето светна. Бързо забих пръст върху бутона. Започна друга песен на "Силвър Соулс", Арън затвори очи и се настани удобно на пейката. Погледах го малко как слуша музиката. Барабанеше с пръсти по краката си, а след това започна тихо да оформя думите с устни. Изглеждаше толкова доволен, че ми беше много трудно да откъсна очи от него, но не исках да види, че го зяпам. Усмихнах се на себе си, заех неговата поза и затворих очи.
Дотук това беше най-хубавата част от вечерта и не е изненадващо, че не продължи дълго. Успяхме да изслушаме още три песни, преди да усетя някаква вибрация в чантичката си. Когато извадих телефона си, името на Аша мигаше на екрана. Бързо свалих слушалката и отговорих:
– Ей, момиче. Какво става?
– Фелисити – рече тя с най-строгия си тон. – Къде си, по дяволите?
– Съжалявам, Аша. Не смятах да те зарязвам, но разлях безалкохолно по роклята си и после...
Тя ме прекъсна, преди да обясня:
– Няма значение. Аз трябва да тръгвам. Веднага.
Погледнах към Арън, преди да се изправя и да извадя слушалката от ухото си.
– Не може ли да останем още малко? – прошепнах в телефона. – Срещнах едно момче. Казва се...
– Не, не може – прекъсна ме тя отново. – Рия се обади. Свършила е смяната си в бакалията, но колата й не пали. Трябва да я взема.
Изстенах. По-голямата сестра на Аша имаше една ръждясала бракма. Очукан форд "Фестива", който баща й бе карал през осемдесетте и в който бе изпушил сума ти марихуана. Рия беше получила Майкъл Джеймс – с Аша така кръстихме колата, тъй като определено беше мъжка и не можехме да я кръстим Мери Джейн, – когато навърши шестнайсет.
Тъй като живеех наблизо, Рия предложи да ме кара на училище. Навремето бях възхитена от това. Мама работеше сутрин и аз бях изправена пред смущаващото социално предизвикателство да хващам автобуса. Но въодушевлението ми продължи само ден, преди да се върна към обществения транспорт – решение, което взех заради собствената си сигурност. Когато Рия дойде да ме вземе, се наложи да вляза на задната седалка през прозореца, защото вратите отзад бяха омотани с ластично въже.
След това се качвах в тази кола само когато тя я даваше на Аша. И сядах до шофьора, защото само там имаше работещ колан. В малкото случаи, когато Рия ни заемаше колата, с Аша си планирахме екскурзии – например следобед на брега, за да можем да се печем на слънце, или пък излет до каньона Риниън, където можехме да се разходим по любимата си, дълга пет километра пътека. Понякога разполагахме с колата само за час, затова обикаляхме квартала и се отбивахме на бензиностанцията за чипс: "Доритос" за мен и скрежина и "Поп Рокс" за Аша.
Четири години по-късно бе истински подвиг, че колата все още се движеше.
– О, не! – казах през смях. – Не и фестивата! Ще трябва да й направим бдение със свещи, за да изразим почитанията си.
Аша изсумтя.
– Ще благодарим на Господ за кончината на Майкъл Джеймс по-късно. Рия ми се обади вече три пъти, а и ми свършват минутите за месеца.
Въздъхнах и прекарах ръка през косата си.
– Върви без мен – казах й. – Ще хвана автобуса.
– Сигурна ли си? Става късно.
Бях съвсем сигурна. Макар че не исках да се занимавам с множеството прехвърляния, които трябваше да направя, съвсем нямах желание да прекарам остатъка от вечерта в слушане на мрънкането на Рия заради проклетата й кола. Мрънкането им беше наследствена черта и тя бе много по-опитна в това изкуство от Аша.
– Определено – отвърнах. – Кажи последно сбогом на Майкъл Джеймс от мен. Той беше почти верен другар през последните няколко години.