– Пиши ми, когато се прибереш – отговори Аша. – Искам да ми разкажеш за това момче.
Потиснах усмивка. Значи беше чула споменаването на Арън.
– Разбира се. Ще говорим по-късно.
– Мир, Фел. – После се чу изщракване и тя изчезна.
Върнах се на пейката и взех чантичката си. Имах горе-долу петнайсет минути да се върна до балната зала, да си взема чантата от гардероба и да стигна до най-близката автобусна спирка. Ако не го направех, щеше да се наложи да чакам още час следващия автобус.
– Всичко наред ли е? – попита Арън.
– Ами шофьорът ми трябва да тръгва – обясних аз. Не исках да се сбогуваме така, но също като Пепеляшка и аз трябваше да хвана каляската за дома, преди да е станало твърде късно. – Ако не тръгна сега, ще изпусна автобуса. Ужасно съжалявам. Наистина ми беше много приятно да се запознаем, Арън.
Той не промени изражението си, но видях проблясък на разочарование в очите му.
– Почакай – каза и стана бързо. – И без това смятах да си тръгна по-рано. Какво ще кажеш да те закарам? – Примигнах и той сигурно осъзна колко дръзко е прозвучало това, защото бързо добави: – Само ако искаш, разбира се.
Трябваше да откажа. Арън беше непознат и можеше да се окаже някой опасен шеф на банда или пък масов убиец. Но в същото време не бях готова да приключа тази вечер. Разбира се, случи се онова с роклята, но иначе прекарването ми на бала наистина се оказа такова, каквото се надявах. Дори по-хубаво.
Отворих и затворих уста няколко пъти в опит да реша какво да отговоря. Арън бе стаил дъх и когато минаха секунда-две, без да кажа нищо, той издиша. Откъсна поглед от очите ми и пъхна ръце в джобовете си. Трябваше ми само да видя изражението му, за да взема решение.
– Добре – казах. – Но само да те предупредя, че живея на почти четиридесет и пет минути път с кола оттук.
Усмивката му беше изпълнена с облекчение.
– Няма проблем. Имам много музика.
Пет минути по-късно, след като завихме погрешно на площадката и изгубихме пътя за малко, излязохме от градината. И аз веднага спрях. Недалеч от мястото, където бях оставила обувките си, една двойка седеше на ръба на фонтана. Бяха се прегърнали и изглеждаха твърде заети, за да ни забележат. Арън проследи погледа ми и се ухилихме, преди да се приближим на пръсти към тях. Грабнахме си нещата и забързахме нагоре по каменните стъпала.
– Добре че се измъкнахме точно навреме – казах аз, докато се обувах. Колкото и да ми се искаше да прекося балната зала боса, с висящи от ръката ми обувки, знаех, че Сандра ще полудее, ако ме види да осквернявам дрескода. – Малко по-късно – и щяхме да ги заварим в доста по-оскъдно облекло.
Арън се изсмя, докато обличаше отново смокинга си, и след като нагласи ръкавите, посочи към вратата, която все още беше открехната към празненството вътре. Прекосихме терасата един до друг, след това стигнахме до задния изход и Арън ми отстъпи път като истински джентълмен.
Когато влязох в балната зала, внезапната разлика в температурата беше шокираща – от суха жега към истински мраз. Имах чувството, че влизам във фризера в закусвалнята. Огледах залата, когато Арън пристъпи до мен. Най-късият път към фоайето беше по голямото стълбище, макар че трябваше да прекосим дансинга, аз се насочих натам.
– Фелисити – каза Арън. Сигурно беше набелязал друг маршрут, защото, когато се обърнах към него, поклати глава и посочи далеч от стълбището. Оставих го да води и поехме по периметъра на залата, в покрайнините на купона. Накрая стигнахме до странично стълбище, до което можехме да се доберем много по-бързо, ако бяхме минали през тълпата, но Арън като че ли се опитваше да избягва хората. Вратата ни изведе в странична зала и аз почти видях фоайето в края на дългия коридор.
– Не трябваше ли да кажеш на баща си, че тръгваш? – попитах.
– Не. Той вече ме показа тази нощ. – И докато изричаше това, нещо в очите му се промени. – Дори няма да забележи, че ме няма. – Исках да го попитам какво има предвид, но гласът му беше напрегнат и разбрах, че предпочита да не обсъжда тази тема.
Мълчах, докато стигнахме фоайето. Някой тъкмо заключваше гардероба.
– Ще изчакаш ли секунда? – попитах Арън. – Трябва да си взема нещата. – И се втурнах по лъскавия мраморен под. – Хей, чакай!
Портиерът ми хвърли поглед през рамо, преди отново да насочи вниманието си към вратата. Държеше халка със златни и сребърни ключове и като че ли започна да търси правилния.
– Мога ли да ви помогна, госпожице? – попита той отегчено.