– Чантата ми е там. Може ли да си я взема?
Той спря да търси ключа и се обърна към мен.
– Казаха ми, че мога да заключа, защото никой от гостите не е използвал гардероба тази вечер.
– Аз съм доброволка – обясних. Извадих лентата на АОД от чантичката си, за да му я покажа. – Виждате ли? Оставих нещата си в гардероба, когато смяната ми свърши.
Той огледа пластмасовия бадж, сякаш беше охранител в нощен клуб, който проверява личните карти, после въздъхна.
– Добре, влизайте. Имате късмет, че ме сварихте.
– Благодаря! – Пъхнах се в тъмната стаичка и се добрах до плота, където бях оставила чантата си.
След няколко секунди търсене на сляпо, пръстите ми докоснаха познатия плат. В първите години в гимназията се носеха покрити с камъчета дизайнерски чанти, които бяха последният писък на модата. Всяко момиче в моя клас имаше такава вместо раница, но мама не можеше да си я позволи. Затова ми купи най-обикновена брезентова чанта и аз й направих слънце от мъниста на капачето в жълто, оранжево и червено. Момичетата в училище ме питаха откъде съм я взела, а аз само се усмихвах и отговарях, че е правена по поръчка.
Напъхах малката си чантичка вътре, преди да преметна дръжката през главата си. После се поколебах, чудех се дали да сваля маската, за да я прибера. Вече не ми трябваше, но ми беше някак странно да се появя без нея. С Арън още не се бяхме виждали без маски. Не се притеснявах от мига, в който ще ме види без маска, но имах чувството, че сваля ли веднъж маската с пеперудата, нощта наистина ще свърши, и това малко ме натъжаваше.
– Госпожице, намерихте ли си чантата? – извика портиерът в гардероба, звучеше нетърпелив.
– Да, идвам.
Преди да успея да премисля, свалих маската и я сложих най-отгоре в чантата, за да не се смачка. После забързах навън и благодарих на портиера, преди да огледам фоайето за Арън. Той стоеше до гишето на пиколата със слушалки в ушите и ме чакаше. Главата му се поклащаше леко под ритъма на песента, която слушаше, и когато ме видя да приближавам, се скова.
– Какво има? – попитах, щом стигнах до него.
– Нищо – отвърна, издърпвайки слушалките. Застана по-изправен и ми кимна, но отговори твърде бързо и не му повярвах.
– Не, наистина. Какво има? – Вдигнах ръка и смутено отметнах един кичур от очите си.
– Ами просто, ами... свалила си маската.
О, боже, толкова ли е лошо това?
Бузите ми пламнаха. Добре, вероятно горните ми зъби може да са малко по-прави и мразя луничките си, но все пак лицето ми не е чак отблъскващо. Поне никога не го бях смятала за такова.
Арън веднага би отбой и размаха отбранително ръце.
– Не, не, нямах това предвид. Имаш много хубаво лице... ъ... искам да кажа наистина красиво.
– Ъ, благодаря?
– Съжалявам. – Той потърка тила си. – Много зле се получи. Имах предвид, че... Сега, когато ти си свалила маската, се чувствам длъжен и аз да го направя.
– А ти не искаш?
– Не, не че не искам, просто... – Замълча, клатейки глава, после пое дълбоко дъх. – Има нещо, което не съм ти казал. – Пауза. – За себе си.
– Добре? – Гласът ми се извиси леко. Да не би вече да не искаше да ме откара до дома? В такъв случай бях тотално прецакана. Вероятно бях изпуснала автобуса и Аша сигурно още не се беше прибрала с Рия, което означаваше, че трябва да се обадя на мама и да прекъсна срещата й. Тя никак нямаше да е доволна. – Да не би да си някой откачен сериен убиец? – пошегувах се аз. – Арън, убиецът със секирата?
– Не – рече той, – но не се казвам Арън.
Цялото ми тяло се напрегна.
– Какво?
Защо ще ме лъже за името си?
– Съжалявам – каза той, като бавно развързваше панделката на маската си. – Просто... не исках да мислиш по различен начин за мен. – Свали маската и аз някак успях да не зейна от смайване. Познавах това лице, но умът ми не можеше да приеме, че той е човекът пред мен. – Всъщност се казвам Алек.
Боже. Господи.
– Алек – повторих аз. Все още се опитвах да преглътна шока. – Като Алек Уилямс. – Син на Джонатан Уилямс, изпълнителен директор на "Монго Рекърдс" – една от най-големите звукозаписни компании, – и басист на "Хартбрейкърс".
Той стоеше изчервен, стиснал ръце зад гърба си.
Умът ми не успяваше да се справи с това невъзможно нещо и аз си помислих, че ако изрека истината на глас, може би ще повярвам. Защото аз не бях прекарала времето си на бала с някакъв си сладък тип. Не, Алек Уилямс и останалите от групата бяха най-известните момчета в цялата проклета вселена. Дори по-известни от Гейб Грант и Вайолет Джеймс.
Не че бях чак толкова луда по "Хартбрейкърс" като Аша. Разбира се, харесвах музиката им. Боже, дори си купих техен албум, но никога не бях ходила на концерт на "Хартбрейкърс" и не следях живота им като откачена фенка. Но разкритието, че без да знам, съм прекарала последния час с истинска знаменитост, беше смайващо. Внезапно всички онези смущаващи моменти ме връхлетяха и аз се изчервих така силно, че лицето ми вероятно се сля с цвета на косата.