Алек ме гледаше предпазливо, докато се опитвах да не откача. И си спомних какво ми каза само преди секунди: излъгах, защото не исках да мислиш по различен начин за мен.
А сега правех точно това.
Той е най-обикновено момче – опитах да се убедя. – Преструвай се, че все още е Арън.
Разкърших пръсти и си залепих усмивка, но преди да кажа нещо, една жена със синя бална рокля изникна пред мен.
– Алек Уилямс? – попита тя с несигурна усмивка. Когато той кимна, раменете й се отпуснаха. – Стори ми се, че сте вие. Дъщеря ми обожава "Хартбрейкърс". Слуша единствено вашата музика и ще е съсипана, ако разбере, че съм имала възможност да взема автограф, а се прибирам с празни ръце. Имате ли нещо против да й напишете нещо?
– Разбира се. – Алек грабна химикалка и лист хартия от бюрото на пиколата. – Как се казва дъщеря ви?
– Зоуи.
Гледах как той написа някакво послание и името си на листа, а после го подаде на жената.
– Много ви благодаря – каза тя, стиснала автографа. – Това ще означава много за нея.
Алек пак кимна и тогава жената му пожела лека вечер. Чудех се дали при него винаги е така – трябва да пише автографи, да позира за снимки, да се усмихва където и да отиде. Сигурно бе много самотно да живееш така, никога да нямаш и миг насаме или да се слееш с тълпата. Почти го съжалих.
Когато Алек се обърна отново към мен, устните му бяха стиснати и той сякаш очакваше и аз да му поискам автограф. Вместо това се ухилих.
– Е, мога честно да кажа, че изобщо не го очаквах.
Изминаха няколко секунди и на лицето му се появи усмивка.
– Защото приличах повече на сериен убиец?
– Да, абсолютно. – Взирахме се един в друг със смутени усмивки и сякаш той отново си стана Арън, а не Алек Уилямс от прочутите "Хартбрейкърс".
– Господин Уилямс? – каза пиколото, материализирайки се до него. – Колата ви е готова.
Алек взе ключовете и каза:
– Благодаря. – Аз се ококорих, когато подаде на човека петдесетачка. Обърна се към мен. – Все още ли искаш да те откарам до дома? Отвън ще има хора, които ще ни снимат.
Преглътнах. Исках ли в лицето ми да присветват светкавици? Не. И внезапно осъзнах, че щеше да е много по-лесно, ако не бях сваляла маската. Но в същото време имах чувството, че момчето, което стои пред мен, си струва няколко смущаващи момента под светлините на прожекторите.
– Да – отвърнах и устата ми потрепна в усмивка. – Освен това сигурно вече съм изпуснала автобуса.
– Да, май нямаш избор. – И той сложи ръка на кръста ми и ме изведе в нощта.
Преминаването по червения килим не беше каквото си го представях. Бях гледала "Грами" и "Златен глобус" и си мислех, че знам какво да очаквам, но когато пристъпих навън, там нямаше тълпи, които крещяха името на Алек, и репортери, които да искат интервю, нито пък светкавици на фотоапарати.
Оф, добре.
Като се замисля, липсата на суматоха беше обяснима. Гостите вече бяха пристигнали, затова тази част от събитието бе приключила. Усмихнах се при мисълта, че излизането ни ще остане незабелязано, но Алек знаеше по-добре.
– Наведи си главата – прошепна той, когато наближихме тротоара. До стената на сградата пушеха група мъже, но аз бях твърде впечатлена от паркираната пред нас кола, за да им обърна внимание.
– Еха – прошепнах, като бавно поклатих глава. Прииска ми се да прокарам ръце по изящните форми на ферарито, но не го направих. – Това да не е F12?
Алек погледна надолу към мен, извил вежди.
– Разбираш от коли? – попита той, но нямах възможност да отговоря. Някой извика името му и аз се обърнах към мъжете, които се втурнаха към нас. Няколко от тях все още гасяха цигарите си в стената, но светлините на фотоапаратите ме заслепиха. Папараци.
– Алек, коя е приятелката ти? – попита един от тях. Беше висок и як и когато завря апарата си в лицето ми, аз най-сетне последвах съвета на Алек и сведох глава. – Да не скъса с Вайолет?
Алек дори не потрепна. Без да обръща внимание на бомбардировката от въпроси, той отвори вратата на пътника, докато мъжете танцуваха около нас и ни снимаха. Той се опитваше да ме скрива от обективите и ми помогна да се кача в колата.