Тя беше съвсем ниска и аз много внимавах да не си настъпя роклята, докато влизам. Като си знам късмета, като нищо можех да се стоваря по очи на улицата и да се озова в следващото издание на списание "Пийпъл". Щом се настаних и се уверих, че роклята ми не виси навън, Алек затвори вратата. Заобиколи бързо колата – мъжете го следваха, а апаратите не спираха да просветват – и се качи зад волана.
Ферарито оживя с рев и преди дори да кажа на Алек къде живея, той потегли. На следващите четири кръстовища имаше зелени светлини и колата се стрелна по пустите улици, като ме залепи за кожената седалка.
Пътувахме в грешната посока и аз знаех, че трябва да му дам указания, но успях да се концентрирам само върху начина, по който летим, защото такова е усещането да се возиш в колата на Алек – летене. Идваше ми да сваля прозореца и да изрева от вълнение в нощта, но не исках да приличам на малко дете, затова потиснах въодушевлението си и се опитах да укротя жуженето, което се стрелкаше из тялото ми. Но нямаше начин да сдържа усмивката си и тя се разля по лицето ми – широка и дива.
Няколко пресечки по-късно, когато вече бяхме на безопасно разстояние от папараците, Алек намали скоростта. Озърна се към мен, преди да погледне пак към пътя.
– Добре ли си? – попита.
– Като се има предвид, че седя в адски секси кола – казах, – положението можеше да е много по-лошо.
Може би по-късно, когато си легна и започна да премислям събитията от нощта, фактът, че папараците ме снимаха, щеше да ме притеснява. Но в момента исках само Алек пак да натисне газта, за да изпитам още един прилив на адреналин.
Устните му потрепнаха почти в усмивка.
– Добре – каза той по-скоро на себе си. После, сякаш маскените балове, папараците и бързите коли бяха нещо обичайно за него – и всъщност, трябваше да си припомня аз, вероятно си бяха нещо обичайно, – той извади телефона от джоба си и изостави темата.
Пътувахме в мълчание, като се изключат моите указания за посоката и неговата музика. Алек като че ли не пренебрегваше нито един жанр и по време на трийсетминутното пътуване ние слушахме всичко – от софтрок и хевиметъл до поп и рап. От уредбата гърмеше електронна клубна песен и Алек отмерваше такта с глава, когато наближихме дома ми.
– Завий вдясно след знака стоп – насочих го аз. – Живея по-надолу по улицата.
Той включи мигача и когато влязохме в моя квартал, аз потръпнах. Внезапно осъзнах, че не искам Алек Уилямс да вижда къде живея. До този ден никога не се бях притеснявала от малката едноетажна къща с две спални. Беше ли имение в Бевърли Хилс? Не беше. Но пък беше симпатична по свой си начин. С Роуз бяхме засадили цветна градинка покрай малката бетонна веранда, за да придаде малко цвят на двора, и до входната врата висяха стъклени вятърни камбанки. И дори нещо по-важно – мама работеше усилено, за да изплати ипотеката, и аз се гордеех с нея заради това.
Когато наближихме алеята обаче, някак много ясно осъзнах колко унила изглежда къщата. Като начало, имаше нужда от една боя. Старата бежова вече се лющеше от стените като суха кожа и няколко керемиди от покрива липсваха.
– Онази с калинката – посочих аз нашата червено-черна пощенска кутия, която си имаше и антенки. По лицето и шията ми плъзна розовина. Бях нарисувала калинката на един летен лагер като малка и бях невероятно горда, когато мама я обяви за "най-прекрасната пощенска кутия в цялата пощенска служба".
Определено вече не е така прекрасна.
Погледнах към Алек, притеснена каква ще бъде реакцията му, но изражението му беше неутрално, когато влезе в алеята. Изключи двигателя, спря музиката насред песен и отпусна ръце от волана в скута си.
И двамата не помръдвахме. Една котка се появи от съседния двор и се промъкна пред колата – и светлините на фаровете озариха дебелото й тяло. Когато звучеше музика, като че ли не се чувствахме толкова неловко. Бях забелязала това и в градината. А сега, когато музиката спря, смущението в колата рязко нарасна.
Ами сега?
Ако Алек още беше Арън Никой си, вероятно щях да му дам номера си. Може би щяхме да излезем на няколко срещи, преди един от нас да изгуби интерес и да спре да изпраща съобщения на другия, а после връзката ни щеше да се превърне просто в приятелство във Фейсбук. Но той не беше Арън. Вероятно стотици момичета даваха номерата си на Алек, пъхаха в ръцете му бележки със сърчица и целувки от червило.
Ако направех същото – без глупавите украси, разбира се, – той щеше да си помисли, че се интересувам от него само заради славата му? А интересувах ли се изобщо от него? Да, отговорих си мигновено. Бях си прекарала страхотно с Арън-Алек. Той беше мълчалив, затворен и мил по начин, който никога не бих очаквала от Алек Уилямс от "Хартбрейкърс". Когато си представях прочути момчета от група, ги виждах уверени, очарователни и някак твърде наперени. Това, че Алек се оказа съвсем друг, го направи още по-интересен.