Представяй си, че още е Арън, казах си аз за втори път тази нощ.
Затова отворих чантата си и извадих нещо за писане. А после, преди да изгубя кураж, се наведох и хванах ръката му. Върхът на маркера трепереше, когато го притиснах в кожата му. Можех да му поискам номера и да го запиша в телефона си, но имаше опасност да ми откаже. Сега щеше да вижда това малко парченце от мен, докато шофира към дома. Алек не каза нищо, докато пишех по него със синьо мастило, но ръката му беше топла. Когато приключих, с изненада установих, че ме гледа. Очите му наистина спираха дъха и аз реших, че оттук насетне сивото ще е любимият ми цвят.
– Благодаря – прошепна той. На устните му имаше лека усмивка, докато оглеждаше татуировката, която му бях направила. Чаках да каже още нещо, но той мълчеше.
– Е – рекох, потъвайки обратно в седалката. – Май трябва да тръгвам.
Той кимна, все още вгледан в цифрите на ръката си. Аз си взех чантата, но всъщност не бях готова да си тръгна. Исках да се случи още нещо – може би той да ми даде номера си или пък да предложи да ме изпрати до вратата, но де такъв късмет. Устните му си останаха здраво стиснати.
– Е, добре, благодаря, че ме докара.
Той ме погледна в очите.
– Няма защо.
Погледът му беше интензивен, електрически. Устните му се разтвориха, сякаш щеше да каже още нещо, и аз се наведох да го чуя по-добре. Но той поклати съвсем леко глава, като че ли се бе усетил, че прави нещо нередно, и пак погледна към ръцете си. Което беше огромно разочарование. Все едно да стигнеш до върха на релсите на скоростно влакче и да установиш, че не те очаква голямо спускане.
Беше време да сляза от колата на Алек.
Пръстите ми стиснаха дръжката на вратата и тогава забелязах вълчата му маска на таблото. Сигурно я беше захвърлил там, когато се качихме в колата. След миг колебание, протегнах ръка, взех я и я смених с моята.
– За да запомним тази вечер – казах му, когато ме погледна изненадано. Не че можех да забравя тази вечер, но исках нещо по-материално от спомен. После въздъхнах и най-сетне слязох от колата.
Щом застанах на алеята, Алек свали прозореца и каза:
– Довиждане Фелисити Лион.
Аз примигнах.
Помни ми фамилията? Когато му я казах, изглеждаше разстроен, затова бях впечатлена, че все още я помни.
– Чао, Алек Уилямс – казах аз, когато той потегли. И си тръгна – просто така, светлините на колата изчезнаха по пътя.
Влязох в къщата. Както и очаквах, тя беше тиха и тъмна.
Мама нямаше да се прибере скоро, ако изобщо се прибереше. Когато Дейв не беше на работа, винаги ставаше така. Приятелят на мама беше шофьор на камион и понякога го нямаше със седмици, затова тя прекарваше възможно най-много време с него по време на почивката му.
Всъщност нямах нищо против; харесвах Дейв. За разлика от предишните й гаджета, сега виждах, че мама е щастлива. Той я разсмиваше и когато се връщаше от пътуване, й носеше по някоя дрънкулка от щатите, през които беше минал. Понякога имаше дори нещо за мен.
Включих лампите.
Чувствах краката си като минали през месомелачка, затова изритах обувките и ги оставих така до вратата. От устните ми излетя доволна въздишка, докато вървях по коридора към стаята си. Денят беше дълъг. Боляха ме мускули, за които дори не подозирах, че притежавам, и цялото ми тяло бе някак отпуснато, но аз знаех, че няма да мога да заспя. Умът ми все още работеше, опитваше се да осмисли случилото се тази вечер: Срещнах готино момче. Готиното момче всъщност е Алек Уилямс. Не беше за вярване. Бяха изминали едва пет минути, откакто той ме докара, а преживяното вече ми се струваше като прекрасен сън. Исках да докосна отново маската му, за да се уверя, че не съм си въобразила всичко.
Избутах по бюрото си бурканче с любимите ми стъклени цилиндрични мъниста, за да направя място за чантата си. По него бяха пръснати всякакви материали за изработката на изкуствени бижута – клещи за къдрички, макари златна и сребърна жица, закопчалки, каквото се сетите, както и всевъзможни кутийки, пълни с мъниста във всякакви цветове. Отворих чантата си. Вътре беше вълчата маска на Алек. Извадих я да я огледам по-добре.
По горната й част имаше черни камъчета и миниатюрна редичка сребърни спирали около дупките за очите. Беше невероятна, много по-изящна, отколкото си мислех. Потиснах усмивка и я сложих на рафтчето при останалите ми сувенири, между рапанчето, което Аша ми донесе от Флорида, и малката дървена фигурка на лъв, която приятелят ми Бумър направи в училище, по времето, когато смяташе, че фамилията ми се произнася като "Лайън".