– Аша – казах аз, – в твоето деколте може да се плува и без да си потна.
Дори може да се удавиш в него. Моята най-добра приятелка имаше пищни форми като Мерилин Монро – големи гърди и голям задник с така тънко кръстче, че сякаш бе родена с корсет.
Винаги малко съм й завиждала за това, като се започна още в трети клас, когато тя отвори яката на блузката си, за да ми покаже розовата презрамка на първия си сутиен. Когато този ден се прибрах от училище, започнах да моля мама да ми купи и на мен, но тя само се засмя и каза: "Всичко с времето си". Но това време така и не дойде. Докато Аша главоломно минаваше през размерите на чашките, сменяйки сутиени като есенни листа, аз си оставах плоска като момченце. Понастоящем повечето момчета от отбора по борба в гимназията имаха по-големи цици от мен.
Аша се ухили и се закърши пред мен, преди да изчезне по коридора. След минута тръбите изстенаха, защото тя пусна душа. Докато я чаках да се върне, си свалих пижамата и облякох тениска с Хари Потър, на която пишеше "Моят Патронус е Пица", и торбести памучни панталони, които бяха виждали и по-добри дни, и се опитах да си оправя леглото. Докато подреждах възглавниците, Големия Синчо, моят плюшен брахиозавър, който си имам още от малка, падна на пода. Лорд Мопсън се изстреля от тъмното пространство под леглото и го захапа с олигавените си челюсти, а после изчезна, преди да успея да спася любимото си плюшено животно.
– Върни се веднага, гаднярче такова! – коленичих аз пред леглото и надникнах отдолу. Две светещи очи отвърнаха на погледа ми. Дори когато се проснах по корем и протегнах ръце, кучето на Аша беше паркирано на сантиметър отвъд обсега ми. – Ако не излезеш веднага – предупредих го аз, – ще те убия. Сериозно. Ще си направя грозна шапчица от козината ти.
– На кого говориш?
Изправих се така бързо, че си халосах главата в рамката на леглото. Аша стоеше на прага, увита с хавлия, а от дългата й тъмна коса капеше вода.
– На онзи демон, който ти наричаш куче – измърморих, докато потривах цицината, която вече се оформяше на темето ми. – Открадна Големия Синчо.
Тя се засмя и тръгна към скрина ми. Най-долното чекмедже беше нейно и тя зарови в него, преди да извади спортни шорти и чиста тениска.
– Значи ти прави услуга – рече, но след като се облече, извика Лорд Мопсън от леговището му и спаси Големия Синчо от лапите на злото. Дългият врат на Синчо беше олигавен от дъвченето, но едно хубаво пране щеше да го оправи.
– Е – каза Аша, като се тръшна в края на леглото ми. Пръстите й сплитаха гъстата й коса. – Ти напълно ме заряза снощи.
– Аз?
– Ами кой? Не можеш да ми изпратиш някакво неясно и все пак ужасно интригуващо съобщение и да не отговориш повече. Това е жестоко.
– Писала си ми? Не съм получила нищо. – Всъщност си спомнях как се взирах в тавана, защото не можех да заспя, и чаках отговор от Аша. Трябваше да кажа на някого, да се разтоваря от вълнението, което се трупаше в гърдите ми, но така и не чух издайническото жужене на пристигнало съобщение.
Протегнах се през леглото и взех телефона от нощното си шкафче.
– По дяволите – казах, когато екранчето не поиска да светне. – Умрял е. Сигурно съм забравила да го заредя. Съжалявам, Аша.
– Няма нищо. Просто ми разкажи какво стана. Иначе ще умра. На надгробната ми плоча ще пише: "Напрежението буквално я уби".
– Добре, добре! Та значи, след като ти тръгна за безалкохолно...
Разказах й всичко. От момента, в който Алек си разля чашата върху мен, до слушането на музика в градината. Всичко, освен истинското му име. Оставих тази част за грандиозния финал.
– И ти предложи да те закара до дома? – попита тя, когато реши, че съм приключила с рапорта. Най-добрата ми приятелка бе безнадеждна романтичка и въздъхна така дълбоко, както когато изгледаме "Тетрадката". – Господи, това е ужасно сладко.
– Но има и по-хубаво.
– Има още? – Замечтаният израз в очите й се прочисти и тя изправи гръб. – Не ми казвай. Арън има брат близнак, който може да ми стане гадже, нали?
– Не – отвърнах бавно, докато с наслада гледах как потръпва от очакване. – По-хубаво?
– Че какво е по-хубаво от две готини момчета?
Наведох се напред и замълчах. Вълнуващите неща винаги се случваха на Аша. Тя имаше нещо като магнит за късмета, като онзи път, когато, без да иска, набра телефона на една радиостанция по време на някаква игра и спечели уикенд в Ню Йорк. Или онзи път, когато на вана му свърши бензинът, и кой мислите, спря и я откара до най-близката спирка? Еди Маркс, капитанът на отбора по футбол и мъж на мечтите ми. Но това преживяване си беше само мое и смятах да се насладя на момента.