Когато пораснахме, нещата не се промениха. Следвахме правилата в къщата, докато тийнейджърката Роуз не взриви мама с едно готино прибиране, а после се измъкна, за да се натиска с гаджето си на задната седалка на колата му – и то през седмицата.
– Само защото ти отказваш да празнуващ, Фелисити, това не означава, че аз не трябва да го правя.
– Но някой трябва да присъства, за да се празнува рожденият му ден. – Точно този разговор винаги успяваше да ме изтощи, сякаш всяка дума ми източваше силите. За миг си позволих да си спомня последния път, когато бях наистина развълнувана на двайсет и трети юли. Как предишната нощ с голямо старание опаковах подарък за Роуз – албум на двете ни, който майсторих с месеци – и го сложих преизпълнена с гордост до подаръка от мама на кухненската маса. А след това-онова ужасно и студено чувство, когато открихме леглото й празно на сутринта.
– Роуз си отиде, мамо. Минаха четири години.
Лицето на мама посърна.
Изглеждаше така съсипана, сякаш си бяхме разменили ролите и аз се почувствах майката, която трябва да утешава нараненото си дете. Но тогава отново погледнах към къпкейка. Изглеждаше скъп – с купчинка завъртяна глазура и червени пръчици, – такъв можеше да се поръча само в луксозната пекарна на улицата, където мама работеше. Това глупаво нещо сигурно й беше струвало повече от пет долара, а утре, когато никой не го изядеше, щеше да отиде на боклука.
– Фелисити – започна тя, примигвайки, за да спре напиращите сълзи.
Обърнах се към нея с потрепващи ноздри, вдигнах ръка и казах:
– Моля те, недей.
Трябваше да се досетя, че споменаването на проклетия къпкейк е лоша идея. Мама обичаше да скърби за Роуз, като че ли тя бе мъртва, но аз нямах намерение да тъгувам за човек, който ме е изоставил.
– Забрави, че го споменах, става ли?
Изражението на мама се промени. Тя се взираше в мен, сякаш аз бях предала семейството ни. Но не аз бях решила, че тя вече няма нужда от нас. Не аз избягах и изчезнах завинаги.
– Аша ще ме вземе в четири – казах накрая, нарушавайки напрегнатата тишина. – Трябва да се приготвя. Поздрави Дейв от мен.
Когато тръгнах към стаята си, усещах погледа на мама с гърба си, затова изпънах рамене и се престорих, че всичко е наред. Всъщност клепачите ми пареха и гърдите ми тежаха, но изчаках да затворя вратата си, преди да се стоваря на леглото и да си позволя да заплача.
По-късно тази вечер, след като прикрих петната по лицето си и подпухналите клепачи с пласт фондьотен, не остана и следа от моя срив. Излизането от къщата също помогна. В Западен Холивуд имаше нещо пъстро и весело, което ми помогна да забравя колко много мразя рождения ден на сестра си, или както аз го наричах – Деня на дезертирането.
– Това е абсолютно безсмислено – каза Аша. Тя се облягаше на плота на гардеробната, опряла брадичка на ръката си. Когато издиша недоволно, кичурите й полетяха нагоре като перце, подхванато от въздушно течение.
– Губим си времето.
Вече се бях научила да не обръщам внимание на постоянното мрънкане на най-добрата си приятелка. На нея това й беше нещо като хоби, начин да убива времето, когато й доскучае. Все пак извих въпросително вежда.
Как така не беше развълнувана?
Дори след разговора с мама аз тръпнех от нетърпение. Тази нощ беше най-голямото благотворително събитие на сезона – маскен бал, организиран от Асоциацията на онкоболните деца. Най-влиятелните хора в Калифорния щяха да присъстват, от изпълнителни директори на големи компании до холивудски звезди. Дори се носеше слух, че Бионсе ще се появи, и макар да се съмнявах, че някой толкова известен като нея ще уважи събитието, все пак щяха да дойдат няколко знаменитости.
През изминалия месец с Аша работехме като стажанти към Асоциацията. През повечето време се обаждахме на спонсори, пишехме писма и изпълнявахме поръчки, но днес отговаряхме за гардероба. Смяната ни свършваше скоро и след толкова часове, посветени на подготовка за това събитие, аз нямах търпение да си сложа маска и да се присъединя към купона.
– Никой няма връхна дреха – продължи Аша. – Времето е ужасно.
Тук бях съгласна. Лос Анджелис беше насред гореща вълна и тази сутрин, докато омитах купа с пшенични ядки, синоптикът по Канал 7 докладва, че температурите в града достигат невиждан от деветдесетте рекорд. В резултат нашата работа на гардероба, както отбеляза Аша, беше безсмислена. Не че имах нещо против. Гардеробът беше до фоайето, така че ако се наведях достатъчно наляво и проточех врат, можех да гледам гостите, които пристигат на червения килим. Възнамерявах да използвам затишието, за да уча, но подготвителният учебник за тестовете за колежа лежеше забравен на плота пред мен.