Ужас. Говореше тихо, но стомахът ми се сви. Това беше разочарованият й глас, мразех го.
– Не е непознат. Той е Алек Уилямс – казах аз, сякаш това обясняваше всичко.
– И тъй като ти слушаш музиката му и четеш статии за него в списанията, си мислиш, че го познаваш, така ли? – Тя поклати глава. – Фелисити, всичко можеше да ти се случи. Мислех те за по-умна.
Добре де, беше ли най-мъдрото ми решение? Не, но и не се бях качила в някоя шарена каравана с надпис "Безплатни бонбони". Никога нямаше да тръгна с Алек, ако не се чувствах в безопасност.
– Мамо, той е добро момче.
Една веничка пулсираше на слепоочието й и аз знаех, че е пресякла границата между "раздразнена" и "гневна".
– Добро момче нямаше да се показва с теб пред папараците, нито да се фука с готината си кола – сопна ми се тя.
– Чакай малко – отвърнах, скръствайки ръце на гърдите си. – Защо точно си ядосана: че му позволих да ме докара до дома или защото е богат и известен?
– Момчетата като него искат само едно – каза тя през стиснати устни. – Не искам да те видя наранена.
– Господи, мамо! – възкликнах аз и скочих от леглото, за да се отдалеча от нея. – Изобщо не беше такова.
– Добре – каза тя, влизайки в тона ми. – Не искам да се главозамаеш от блясъка на този начин на живот. Това може да те разсее от училището или от мечтите ти. От Харвард.
Добре, сега пък започваше да се държи странно.
Какво си мислеше, че ще направя? Ще зарежа училището и ще стана фенка, която пътува с групата? Как така стигнахме от една снимка в таблоид до разговор за колежа?
– Аз не съм Роуз, мамо.
Мразех това, че всеки път, когато говорехме за моето бъдеще, тя сякаш очакваше да направя някаква колосална грешка, която ще ми съсипе живота. Сякаш щях да се окажа като сестра си. И това бе шамар в лицето. Не аз бях дъщерята, която получи почти перфектен резултат на теста ACT и все пак не завърши гимназията, защото бе твърде заета да ходи по купони и да си пропилява потенциала. Работех усърдно за оценките си и никога, никога нямаше да изоставя семейството си.
– Скъпа. – Пружините на леглото изскърцаха, когато мама стана, и две секунди по-късно топлите й ръце ме прегърнаха. – Знаеш, че съм невероятно горда с теб, нали?
Кимнах и тя ме целуна по челото.
– Не е нужно да се тревожиш заради Алек Уилямс, мамо – прошепнах в рамото й. – Съмнявам се, че ще го видя отново.
Глава 5
След пет дни, когато още не бях получила обаждане или съобщение от Алек, аз знаех, че съм казала на мама истината. Нямаше да го видя вече. Което, макар и разочароващо, не беше краят на света. Не ме разбирайте погрешно. Щеше да ми е приятно да се помотая още малко с него, но не се заблуждавах, че сме сродни души и ще заживеем щастливо.
Проблемът беше – защото винаги ще има някакъв проблем, нали? – че Алек Уилямс превзе живота ми. Той беше навсякъде и колкото и да се опитвах, нямаше как да се върна към съществуването си отпреди неговата поява. След бала цял куп таблоиди бяха отпечатали снимката ни, за което разбрах само защото Аша си постави за цел да ги издири до един. Според нея това бил момент, който трябвало да помня вечно, и купчината със списания бързо превзе бюрото ми.
По-дразнещи бяха сайтовете със светски новини, които докладваха някакви измислени истории за моята самоличност и как точно сме се срещнали. Статиите винаги цитираха някакъв мистериозен "вътрешен източник", който не само ме познавал, ами и с охота споделяше подробности за живота ми. И всяка история бе по-нелепа от предишната. Момичета от училището ми, които никога не ми бяха продумвали, внезапно започнаха да ми пишат съобщения във Фейсбук и искаха да знаят всичко за Алек, а включех ли радиото – все започваше някоя песен на "Хартбрейкърс".
Всичко това беше доста изтощително, но най-лошото бяха репортерите. Те прииждаха от всички големи клюкарски блогове и списания, за да задават въпроси за Алек, за мен, и за Алек и мен. Първата се появи вечерта след бала. Нямах представа как е научила името и адреса ми, но побързах да откажа интервюто. Щеше да ми е странно да говоря с нея. Освен това не схващах защо е целият този шум. Все пак не бях гадже на Алек. Просто ни бяха видели заедно веднъж.
– Няма ли да е по-лесно, ако говориш с някой от тях? – попита ме Аша, когато се върнах в стаята си. След две минути на вратата се позвъни и аз трябваше да отпратя поредния репортер.
– Не зная – казах, без да я поглеждам. Вероятно беше права, но не исках да споделям нещо лично с целия свят. Нашето време на бала си беше само мое и на Алек. Разкажех ли какво се случи, вече нямаше да е само наше. Деветдесет и осем процента от тийнейджърките щяха да научат историята до вечерта на другия ден.