Седнах пак на бюрото си и се заех с моя проект. Правех модел за огърлица от мъниста с птичка. Почти бях приключила с дизайна, но още не бях измислила най-трудната част – крилете.
– Мисля, че трябва да го направиш – каза Аша, прелиствайки "Ю ЕС Уикли", поредното й допълнение към колекцията ми. – Щом им разкажеш, ще се махнат. Нали, Бумър?
И двете погледнахме към най-добрия ни приятел, който се беше проснал в моя чувал фотьойл с електронната си игра "Гейм Бой". Тя беше направо древна, наследена от брат му, който я бе получил в началото на века. Бумър бе пристрастен към проклетото нещо и макар че имаше само една игра, някакъв си "Покемон", не ходеше никъде без нея. Бяхме се запознали първата година в гимназията, когато той се появи в часа по металообработване за начинаещи и седна на единственото свободно място в стаята, до мен.
– Ей, ало. – Наведе се над мен, за да го чувам. Не че имаше нужда; гласът му бе така силен, че сякаш имаше вграден мегафон. – Защо съм единственото момче в този клас? Не че има нещо лошо в това. На мен лично съотношението ми харесва, но все пак ми се струва странно.
Втренчих се в него за няколко секунди, преди да кажа:
– Вероятно защото е час по изработка на бижута.
– Бижута ли? – Той се смръщи и потърка брадичката си. – Мислех си, че работа с метали означава да запояваме нещо. Нали се сещаш, дето се разтапят разни неща и се слепят?
Засмях се.
– Може пък да спояваме малко.
– Не трябва ли поялник?
– Не, не трябва поялник.
– Брей, виж ти. – И ми се усмихна до уши.
И продължихме така с глупостите до края на срока. След това решихме да се запишем на всякакви часове по изкуство, които училището предлагаше – от фотография до анимация, където Бумър прекарваше голяма част от времето си, като ме разсмиваше, рисувайки неприлични картинки. Когато Аша се запозна с него, каза, че бил инфантилен, но аз често се питах дали пък неодобрението й не се корени във факта, че го харесва. С къдрава, пепелявокафява коса и шоколадови очи, той изглеждаше точно нейния тип – хубавото съседско момче. Наложи се да обядваме заедно цяла седмица, преди тя да стопли отношенията с него.
– Нали, Бумър? – повтори сега и въздъхна дълбоко от раздразнение.
– Какво нали? – попита я той, без да я поглежда.
Ти извъртя очи.
– Не си ли съгласен, че Фелисити трябва да даде интервю?
Той се смръщи, палците му се движеха много бързо.
– Не, не, не! – възкликна и после раменете му увиснаха. Захвърли играта настрани. – По дяволите, Чанси е невъзможен за хващане. Във всички геймърски форуми твърдят, че най-труден е Таурос, но аз го хванах веднага. Чанси обаче има най-ниския рейтинг в играта и...
– Ало? Тук се опитваме да водим разговор.
– Вярно. – Бумър се почеса по главата. – Извинявай, Аша, но по този въпрос съм изцяло на страната на Фел.
Той стана от фотьойла и се извиси в целия си ръст. От два метра. Бумър беше великолепен материал за баскетболна звезда, но му липсваше координацията, необходима за играта. Единствената му черта, която засенчваше невероятно високия му ръст, бе обемът, в който правеше всичко – говорене, ядене и дори ходене. Той беше два пъти по-шумен от средностатистически човек.
– Какво? Защо?
Той закрачи към леглото ми и се тръшна до Аша, като накара пружините да изпищят от възмущение.
– Защото някои хора ценят личния си живот. Освен това тя няма кой знае какво за разказване. Единственото готино нещо, което се е случило, е возенето с онова F12.
Засмях се. Това беше толкова типично за Бумър. Той беше вманиачен по колите. Мечтаеше да стане механик и да работи в екип на NASCAR, специализиран в разработка на двигатели. Ако не играеше "Гейм Бой", най-вероятно говореше за двигатели и състезания и откакто се познавахме, без да искам, научих доста за колите само като го слушах. Благодарение на това и разпознах ферарито на Алек.
– Ти сериозно ли? Но така Фелисити ще направи услуга на всички фенове на "Хартбрейкърс" – настоя Аша.
Бумър изви вежда.
– Нали целта бе да се отърве от репортерите.
Но Аша не слушаше.
– Тя буквално изживя мечтата на всяка фенка, а не смята да сподели преживяното със света?
– Егоистка ли ме наричаш? – попитах през смях.
– Ако е такава – рече Бумър, гушвайки пакета с бисквити, който лежеше между тях, – бързам да ти припомня, че наистина е егоизъм да окупираш всички "Ореос".
Знаех, че Аша само се шегува, но все пак изпитах нужда да се защитя.