Но Алек изглеждаше много напрегнат и когато погледна отново през рамо за папараци, не можах да го оставя да стърчи на прага ми.
– Да, добре – отвърнах и раменете му видимо се отпуснаха.
Направих му път да влезе. Той бързо мина покрай мен, като тихо ми благодари. Затворих вратата, преди да се обърна към него, и когато очите ни се срещнаха, ме озари: Алекс Уилямс беше в моята къща! След като се взирахме няколко секунди един в друг, той все още мълчеше. Нали той беше дошъл да ме види?
– Е... – казах, когато свали шапката и си оправи косата. – Предполагам, че можем да поговорим в моята стая?
За част от секундата си помислих дали да не го поканя в дневната. Ако мама се прибереше, щеше да е по-добре да ни завари на дивана, отколкото в моята стая. Но бях сгъвала прането пред телевизора, преди Аша и Бумър да дойдат, и то още беше пръснато по килима. Никак не ми се искаше да види сутиените ми или пък по-лошо – розовите дантелени бикини, за които бях сигурна, че са на върха на купчината.
Бях много притеснена, докато вървяхме по коридора.
Когато минахме покрай банята, се зърнах за миг в огледалото. Косата ми беше вдигната на темето на рошав кок и бях с тениска, на която бе изобразен Гейб Грант, гол до кръста. Аша ми я беше заела и настояваше да я нося на финала на сериала тази вечер. Молех се Алек да не я забележи, но щом влязохме в стаята ми, той неуспешно се опита да скрие усмивката си.
Скръстих ръце над Гейб.
– Какво?
– Фенка си на "Безсмъртни нощи"?
– Ако искаш вярвай, но не съм. Най-добрата ми приятелка е достатъчно обсебена и за двете ни.
– Аха – отвърна той, завъртайки се в кръг, за да инспектира стаята ми.
От тона му разбрах, че не ми вярва, което беше малко смущаващо, но когато той забеляза вратата на дрешника ми, истински разбрах значението на думата "смущаващо". Там, до фотоколаж на Аша, мен и Бумър имаше плакат на "Хартбрейкърс". Беше от първия албум на групата, "Танци до зори", и всички момчета приличаха на бебета. Оливър Пери, вокалът, имаше дълга провиснала коса, а Алек бе поне с трийсетина сантиметра по-нисък, отколкото беше сега.
Сякаш незабелязал, той бързо извърна поглед и аз останах доволна, че и двамата се престорихме, че плаката го няма. Защото наистина... колко неловко беше това, че имах негова снимка в стаята си?
Той тръгна към бюрото ми, което бе до отсрещната на дрешника стена, и огледа бурканчетата с мъниста, наредени в цветовете на дъгата. Слънцето грееше през прозореца и караше малките цветни топчета да сияят като пластмасовите парченца на детска мозайка. Когато забеляза огърлицата, по която работех, той се наведе да я огледа по-добре.
– Ще е птица, когато приключа.
Наклони глава.
– Защо птица?
– В чест на любимата ми книга.
Кимнах към лавицата. На най-горния рафт беше колекцията от любимите ми романи: "Алената буква", "451 градуса по Фаренхайт", "Спасителят и ръжта" и така нататък. Книгите бяха на баща ми. Като се изключи фактът, че беше адвокат, единственото, което помнех от него, бе, че имаше слабост към американската литература. Бях открила кашон с книги, когато се изнасяхме от старата ни къща, и ги скрих под дрехите в куфара си, за да не ги открие мама. Не помня защо ги исках. Може би защото ми напомняха, че той наистина съществува. Каквато и да беше причината, бях доволна, че ги запазих. Дори и никога да не научех нищо повече за татко, поне знаех, че сме имали една обща страст: и двамата обичахме да четем.
– Онази най-вляво – казах и посочих. – Би ли я свалил?
Алек посегна и внимателно свали най-ценното ми притежание. Когато го направи, тениската му се повдигна и аз зърнах кожата му. Вътрешностите ми направиха салто и бързо извърнах очи.
– Фелисити?
– Да? – Още мислех за зърнатия за миг корем, но осъзнах, че ми подава книгата. – О, не – казах, и вдигнах ръце в знак "задръж я".
– "Да убиеш присмехулник" – прочете Алек заглавието. – Мисля, че май трябваше да пиша есе за нея, но така и не я довърших.
– Не си изпълнил задачата? – попитах, едновременно изумена и ужасена. Никога не бях имала куража да не си напиша домашното. Ужасно се притеснявах.
Той сви рамене.
– Аз не си падах много по училището.
– Не е нужно да си падаш по училището, за да се насладиш на книгата – казах му. – Ако някога имаш време, трябва да я прочетеш. Класика е.
– И аз така съм чувал – рече той, докато разглеждаше корицата. Обложката бе в черно, бяло, зелено и кафяво, с дърво като основно изображение. Според мен това беше най-елегантната от всички корици на "Присмехулника", макар и доста семпла.