Въпреки че бе опърпан, моят екземпляр вероятно струваше една-две хилядарки. Имаше само пет хиляди копия от първия тираж на първото издание. Ако не успеех да спестя пари за колежа, вероятно щеше да се наложи да я продам и от тази мисъл ми се свиваше сърцето.
Той отвори книгата и леко устни, докато я прелистваше.
– Колко пъти си я чела? – На всеки няколко страници имаше по една с превито ръбче. Мама много се ядосваше, когато правех така. Тя обичаше да поддържа романите си в перфектно състояние, сякаш никога не са отваряни, но аз бях на мнение, че книгите са създадени, за да бъдат обичани и използвани.
Усмихнах се.
– Веднъж или два пъти. – Всъщност бях чела книгата толкова много пъти, че можех да изрецитирам цели страници по памет.
– И не ти пречи? – Извитата му вежда подсказваше незададения въпрос: "Не е ли досадно?".
– Не – отвърнах, клатейки глава. – Не си ли въртял една и съща песен няколко пъти?
Усмивката му беше бавна и широка и разбрах, че музикалното ми сравнение му хареса.
– Да – отвърна той. – Мисля, че съм.
Алек прибра внимателно "Да убиеш присмехулник" на мястото й на лавицата, преди да се върне към обичайното си тихо състояние. Продължи да оглежда стаята ми. Когато стигна до скрина, спря. Върху него подреждах бижутата си. Имах три купи от фалшив кристал, пълни до ръба с пръстени, огромна мида, в която си слагах обеците, и навсякъде бяха струпани огърлици и гривни.
– Ти ли направи всичко това?
– Да.
Той взе една лилава обеца и я преобърна в ръката си.
– Добри са.
– Благодаря. – Гърдите ми се издуха от гордост и аз се почувствах по-смела. – Искаш ли да направя нещо и за теб?
Без да дочакам отговор, седнах до бюрото си и грабнах едно парченце кафява кожена връвчица. Къде са ми ножиците? Ръката ми закръжи из въздуха, докато ги търсех, и накрая забелязах едни да се подават изпод купчина списания. След като отрязах няколко парченца от връвчицата, направих възли в двата им края и започнах работа. По едно време усетих тръпки по тила си и разбрах, че Алек наднича над рамото ми.
– Кой ти е любимият цвят? – попитах, без да вдигам поглед.
– Оранжевото – отвърна той.
Кой знае защо се изненадах, но посегнах към бурканче с фасетъчни ахатови мъниста в кехлибарен и червеникавокафяв цвят. Помълчахме няколко минути и накрая Алек се прокашля.
– Това ли е семейството ти?
Сочеше снимка в рамка, която висеше над бюрото ми. Това беше доста рядка фотография на четирима ни – мама, татко, Роуз и аз. Всъщност не притежавах друга такава. Беше направена, когато ходихме в Дисниленд за рождения ми ден. Не помнех изобщо това пътуване, но моята петгодишна версия изглеждаше доста доволна от себе си, качена на раменете на татко.
Поклатих глава и пак сведох очи към кожената връвчица.
– Сега сме само аз и мама.
Той замълча.
– Съжалявам, Фелисити.
– Не е кой знае какво – отвърнах и свих рамене. – Честно да си призная, не си спомням много татко. Той избяга с една стажантка, когато бях на шест, и се преселиха някъде в Европа, където няма международна спогодба за детски издръжки. Какво клише, нали?
Олеле. Май много се разприказвах.
Изражението на Алек бе неразгадаемо и когато той не отговори няколко секунди, ушите ми пламнаха. Трескаво започнах да търся какво да кажа, някак да поправя последствията от бомбата, която му хвърлих в скута, но вече не можех да си върна думите назад. Вместо това се концентрирах върху бъдещата му гривна.
Накрая той се прокашля и каза:
– Мисля, че разбирам. – Аз рязко вдигнах глава. – Родителите ми се разведоха преди три години и оттогава татко се жени четири пъти. Съпруга номер пет е на половината му години. Какво ще кажеш – не е ли типичният смотан баща?
Еха. Не това очаквах да каже.
– Съжалявам – отвърнах внимателно. Исках да разбере, че съм искрена, защото знаех как се чувства човек с прецакано семейство. – Сигурно е много тежко.
Той ми се усмихна вяло, но цялото му тяло се скова.
– Няма проблем.
Явно имаше, но разбрах, че не му се говори повече на тази тема. Това ми припомни, че той все още не е споменал защо изобщо дойде у нас. И му го казах.
– Така е – започна Алек, но преди да продължи, входната врата се отвори и се затвори с трясък.
– Фелисити! – извика мама от коридора. – Прибрах се. Надявам се, че не си приготвила вечеря. Нося такос от мексиканския ресторант, който харесваш.
– По дяволите! – Станах от стола си. – По дяволите, по болите, по дяволите!