– Какво има? – попита загрижено Алек.
– Не бива да си тук. Ако те види, мама ще ме убие. – Докато оглеждах стаята си, осъзнах, че няма къде да скрия Алек. Дрешникът ми бе твърде малък, а под леглото имаше място само за Лорд Мопсън.
– Така ли? – попита той, все още изглеждаше объркан.
– Такива са правилата в къщата – добавих, макар че беше лъжа. Нямаше време за истинско обяснение и дори да имаше, нямах сърце да му кажа истината. Не исках да се вижда с мама. Защото тогава се налагаше да му обяснявам нелепите й предположения, които не само щяха да го притеснят, но и вероятно да го обидят.
– О... – Той стисна устни. – Е... какво се очаква да направя?
Погледът ми спря на прозореца.
– Бързо – казах и го отворих рязко. — Излез оттук.
Той като че ли се стъписа за миг, но после тръгна решително натам. Погледнах през рамо към вратата и се замолих да остане затворена, докато той се скрие от поглед. Алек прехвърли крак над перваза и внимателно се измъкна навън. Щом скочи в храстите, се обърна към мен.
– Чао, Алек – казах. – Извинявай за това.
– Има ли по-подходящо време, когато да се върна? – попита той. – Може би утре, когато майка ти си е вкъщи?
– Не!
Алек се смръщи.
– Аз няма да съм у дома – добавих бързо. – Утре цял ден съм на работа. – Докато го изричах, ми хрумна, че работата е решението. Мама никога не ходеше в закусвалнята, затова там бе идеалното място да поговорим. Грабнах лист хартия от бюрото си и надрасках адреса на "Електрически гофрети".
– Ще се видим там – казах и набутах листчето в ръцете му. – Тогава ще можем да поговорим.
И после затръшнах прозореца.
След като Алек си отиде и мама не разбра, я потърсих в кухнята. Тя ме поздрави с обичайната целувка по бузата и здрава прегръдка.
– Скъпа, знаеш ли чия с тази кола пред къщата? – попита ти, когато се отдръпнах.
Гърбът ми се скова. Не знаех какво да сторя, затова реших да се правя на тъпа.
– Пред къщата има кола?
– Да, и то много хубава.
– Синът на господин Рамирес е лекар. Може да е негова и да се е отбил?
– Може. – Мама не изглеждаше убедена, но изостави темата и седнахме да вечеряме.
Макар че храната наистина беше от любимия ми мексикански ресторант, аз ровех из бобчетата и ориза в чинията почти без да ям. Мама не забелязваше, разказваше как е минал денят й в зъболекарския кабинет, където работеше като рецепционистка. Изобщо не разбирах защо някой ще иска да е пазителят на портата към ада, но тя харесваше стабилността и твърдото работно време. Моето съзнание бе прекалено фокусирано върху Алек, за да й обърна много внимание.
Не знаех какво да мисля за ненадейната му поява, особено след като все още не бях повярвала напълно кой е. Беше ми странно да се виждам и да говоря с него, сякаш е най-обикновено момче, а не световноизвестен музикант.
Какво изобщо искаше от мен?
И в допълнение към объркването ми се засилваше и пробождането на вината. Усетих го още щом влязох в кухнята и видях усмивката на мама. Не биваше да каня Алек в къщата. Не защото мама беше права в подозренията си – все още смятах, че той е добро момче, – а защото тя не заслужаваше подобно неуважение. Работеше усилено за двете ни и ме обичаше яростно. Може и да не бях съгласна с нея за Алек, но това не ми даваше правото да постъпвам против волята й.
– Фелисити?
– А?
– Казааах, че Дейв се прибира в петък, затова ще прекараме уикенда у тях. Имаш ли нещо против да удържаш крепостта сама?
– Не, няма проблем.
– Добре. – Тя остави приборите си и се облегна в стола си с такова облекчение, все едно финишираше на маратон. – Колко беше вкусно! Какво ще кажеш да разтребим масата и да погледаме малко повторения на "Момичетата Гилмор", преди любимият ви сериал с Аша да започне?
Глава 6
На сутринта горещата вълна бе прогонена от буря. Беше ужасно странно. В Лос Анджелис почти никога не валеше, а когато пък завалеше, обикновено бе през зимните месеци. Гръмотевична буря през юли? Нечувано.
Но ужасното време идеално подхождаше на настроението ми.
В "Електрическа гофрета" беше пусто и нямаше какво да правя. След като избърсах всички плотове и маси, заредих бутилките с кетчуп и кленов сироп и измих пода, за да се намирам на работа, не ми остана друго. Госпожица Дейзи, собственик и управител, бе освободила останалите от персонала и без дърдоренето на момичетата имах за компания единствено собствените си мисли.
А те бяха мъчителни.
Не можех да спра да мисля за Алек. Вчера бях така загрижена да го изкарам от стаята си, че забравих да уговоря час за срещата. И като не знаех кога ще дойде, се изнервях, затова, когато не се взирах в часовника, се втренчвах във вратата. За да не започна да крача напред-назад, си наложих да седна на едно от столчетата на бара, но това не попречи на крака ми да подскача и на пръстите ми да барабанят. Беше почти два часът, затова оставаха само няколко часа до края на смяната ми, но трябваше да призная, че е възможно и той изобщо да не дойде. Като се има предвид, че буквално го бях избутала през прозореца, нямаше да се изненадам.