Имах нужда от разсейване.
Слава богу, госпожица Дейзи излезе от офиса си и ми каза да си взема почивка. След като погледнах часовника и си налях чаша кафе, се настаних в любимото си сепаре. То беше в самото дъно на помещението, но все пак имаше чудесна гледка към вратата.
Подготвителният учебник за теста беше най-отгоре в чантата ми и за миг се замислих дали да не поуча, но установих, че съм твърде нервна, за да се концентрирам. Вместо това зарових към дъното на чантата си и извадих първите три книги, които напипах: едно опърпано издание на "Приключенията на Хъкълбери Фин", пътническия ми екземпляр на "Да убиеш присмехулник" и "Великият Гетсби". Спрях се на последната, оставих другите две настрани и се гмурнах в двайсетте години.
Като всяка друга книга от колекцията ми и шедьовърът на Фицджералд бях чела толкова пъти, че го помнех наизуст, но все още потъвах в историята още от първите няколко абзаца. Точно когато Ник получи първата си покана за едно от разточителните партита на Гетсби, звънчето на вратата иззвъня. Вдигнах очи и видях Алек. Сякаш беше излязъл направо от ревю на "Бърбъри". Носеше стилен сив тренчкот с вдигната яка, вероятно за да се защити от дъжда. Винаги бях мислила, че с вдигнати яки момчетата изглеждат твърде помпозно, но на него му стоеше готино.
Гледах го как си сваля палтото и продължава да изтърсва дъждовните капки, които се бяха събрали в някак твърде перфектната му коса. Вероятно усети погледа ми, защото вдигна очи и срещна моите.
Ужас, прецаках се!
Изстрелях се от мястото си и прекосих помещението.
Когато стигнах до него, прибрах една къдрица зад ухото си.
– Здрасти.
Алек ме погледна с красивите си очи.
– Здрасти.
И двамата замълчахме.
Някаква вълшебна енергия се зароди между нас. Беше така силна и електрическа, че не можеше да не я забележиш. Когато не издържах повече, сведох очи и щом погледнах пак нагоре, жуженето във въздуха беше изчезнало.
– Ти дойде – казах накрая. Все още бях изненадана.
Той се почеса по слепоочието.
– Нали искаше да дойда?
– Да, абсолютно! Просто... мислех си, че може би... Няма значение.
Алек ме гледаше, сякаш говорех на чужд език, което ми напомни как се чувствах, когато Бумър ми говореше за механика. Обикновено само кимах и изхъмквах по време на брътвежите му за преноса на топлината и преобразуването на енергия. Сега бързо смених темата.
– Да ти донеса ли нещо за пиене? Кафе? Безалкохолно? Правя убийствен млечен шейк с боровинки.
– Боровинки?
Кимнах с готовност.
– Обещавам, че ще ти хареса. – Всъщност това ми беше най-най-любимото. Мама имаше слабост към боровинките, която се бе прехвърлила и на мен, затова винаги когато ги пуснеха на разпродажба, ние пълнехме кошницата си с възможно най-много кофички и правехме шейкове цяла седмица.
– Добре, вярвам ти – каза той, сериозен както винаги. Сякаш обсъждахме някаква ситуация на живот и смърт, а не млечен шейк. Зачаках, предполагах, че ще ми каже истинската си поръчка, но той само ме гледаше. Когато вдигна вежди, осъзнах, че вече е поръчал.
– Ооо, ясно! Добре, супер.
По неясна за мен причина появата му ме разтърси, дори повече от онзи път, когато миналата година Еди Маркс седна до мен в час по геометрия. Не можех да загрея какво точно се случва, затова се чувствах доста замаяна. Толкова, че прекосих половината заведение, преди да осъзная, че съм зарязала Алек до вратата.
Обърнах се пак.
– Ами седни там, ако искаш – казах и посочих сепарето, където бяха книгите ми и чантата. – Ще ми отнеме само няколко минути.
В кухнята извадих всичко необходимо от индустриалния хладилник – сладолед, мляко, боровинки, кленов сироп – и го наредих до миксера. Докато загребвах огромна топка ванилов сладолед от замръзналата кутия, се чудех за какво ли иска да говори с мен Алек. Явно беше нещо важно, щом бе дошъл два пъти, за да го обсъдим. Ами ако си мислеше, че аз съм разказала на таблоидите онези откачени и напълно неверни истории за срещата ни? О, ужас, може би това означаваше, че ми е ядосан.