Но не изглеждаше ядосан – напомних си. – Спри да откачаш.
Макар че можех да направя млечен шейк с боровинки и със завързани очи, отмерих точните количества от всички съставки, за да си дам малко време да се успокоя. Когато се върнах с двете синкаво-лилави напитки, Алек слушаше музика. Извади слушалките и ги остави да увиснат на врата му, когато поставих двете чаши на масата.
– Благодаря – каза той, придърпвайки единия шейк към себе си. Купчината от бита сметана на върха му се разтресе.
Аз се плъзнах на пейката срещу него и пригладих ризата си.
– Хубаво е, нали? – попитах, когато отпи. – Много обичам всичко с вкус на боровинки, но млечните шейкове са ми абсолютните любимци. Проблемът е, че на повечето места не правят боровинкови, затова, когато започнах работа тук, убедих госпожица Дейзи да ги добави към менюто. На нашата улица има една сладкарница за сладолед, където ги правят, но техните са ужасни. Съотношението им е скапано – твърде много сладолед и недостатъчно боровинки. Затова им дадох моята рецепта, и познай? Сега ги правят по нея!
Ама. Защо. Дърдоря. Така?
Алек ме погледна развеселено, когато най-сетне млъкнах.
– Твоята рецепта е убийствена – каза той, използвайки моето описание.
Бях твърде изчервена, за да пия от шейка си, затова само въртях сламката и направих битата сметана на нищо.
– Благодаря.
Не можех да разбера дали се шегува. Обикновено ме биваше да преценявам хората, но с Алек беше невъзможно. Можех да го изучавам цял ден и пак да не пробия през резервираната му фасада. Единственото, което разбрах със сигурност, бе, че в очите му свети интелигентност.
И по дяволите. Взирах се в него вече цели десет секунди.
– Ами за вчера – започнах аз. Що не взема да преглътна смущението и да карам направо? – Ти спомена, че искаш да говорим за нещо?
– Така е. – Той се поколеба и очакването едва не ме влуди. – Исках да ти кажа, че съжалявам. Както за това, че журналистите те преследват, така и за написаното за теб в онова списание...
– Че не съм хубава като Вайолет? – довърших аз най-спокойно. Нямаше да взема присърце какво бил написал някакъв си журналист в желанието си да създаде драма. Не бях чак толкова деликатна.
Той се закашля.
– Ами да. – След малко добави: – Не е вярно.
Изчервих се.
– Измина толкова път, за да се извиниш?
– Нещо нередно ли има в това?
– Не, просто повечето хора щяха да се обадят. – Все пак нали му бях дала номера си...
Сега беше негов ред да се изчерви.
– Мама винаги ми е казвала, че е важно да се извиниш лично.
Обожегосподи. Джентълмен, който не се притеснява да говори за майка си?
– Освен това – добави той, потърквайки тила си. – Всъщност не исках да говорим по телефона, а заслужаваш повече от съобщение.
– Алек, няма за какво да се извиняваш. – Исках да посегна през масата, за да усети, че говоря истината, но си седнах на ръцете, за да не направя нещо толкова глупаво. – Само за протокола ще кажа, че аз не повярвах. На това, което пишат за мен в списанията, имам предвид. Изобщо не ми пука за таблоидите.
Което беше деветдесет и девет цяло и девет процента вярно. Единствените части от статиите, които съвсем бегло събудиха интереса ми, бяха онези, в които се твърдеше, че Вайолет му била гадже. Част от мен искаше да го попитам за нея, да изясня дали наистина му е гадже, но другата част не искаше да чува отговора му.
Алек не се опита да скрие облекчението си.
– Това е добре.
Изпълнена със същото облекчение, аз потънах назад във виниловата възглавница на сепарето. Някак си, докато правех шейковете, си бях втълпила, че ще ми каже нещо негативно. А всъщност Алек се притесняваше за тъпите таблоиди. И извинението му доказваше, че мама не е права за него. Той наистина беше свестен. Но сега, след като си беше казал каквото имаше да казва, дали нямаше да си тръгне. Защо да остава? Сърцето ми се сви при тази мисъл. Не исках да си тръгва.
Кажи нещо, Фелисити – помислих си. – Каквото и да е.
Е, може би не каквото и да е. Вече се бях изложила достатъчно с дрънкането за боровинковите шейкове. Проблемът беше, че един кичур от съвършено гелосаната му коса се беше освободил, без съмнение в резултат от дъжда. Сега висеше право над очите му и докосваше миглите му, а това тотално ми пречеше да се концентрирам.
Или да дишам, ако става на въпрос.
Точно когато започнах да се запъвам наум, той посегна и прокара ръка по косата си, приглаждайки избягалия кичур на мястото му.