Прокашля се и попита:
– Имаш два екземпляра?
– А? – попитах. Сигурно съм наследница на Шекспир или на някой друг литературен гений, защото... ама честно? Имам невероятно дар слово.
Алек само се усмихна и посочи към "Да убиеш присмехулник", която бях оставила до салфетника.
– О, да! Всъщност имам три. Единия го видя вчера, той е първо издание, затова не го нося никъде. Това ми е пътническият екземпляр, за да мога да чета, когато си поискам, и мисля, че Аша взе третия. Тя има навика да взема назаем разни неща и забравя да ги върне.
– Аша?
– Най-добрата ми приятелка – обясних. – Тя трябваше да ме закара до къщи след бала.
Той кимна, сякаш това беше интересна информация. Отпи отново от шейка и каза:
– Може ли да я взема?
– Кое?
– Книгата. Обещавам да я върна.
Въпросът му изпрати тръпка през цялото ми тяло и не разбрах кое е по-вълнуващо: фактът, че Алек се интересува от "Да убиеш присмехулник" или обещанието му. Вероятно второто, защото, за да си изпълни обещанието, трябваше да се видим отново.
– Наистина ли искаш да я прочетеш?
– Ти отдели време да слушаш моята музика – каза той, сякаш приятните мигове с маскиран непознат на бала бяха кой знае какъв тежък труд за мен. – Искам да прочета любимата ти книга.
Стомахът ми подскочи. Знаех, че просто се опитва да се държи приятелски, но все пак. Вероятно това бе най-романтичното нещо, което някое момче ми беше казвало. Искал да прочете книгата, защото ми е любимата.
Алек сигурно сбърка смайването ми с неохота, защото вдигна ръка и нервно се заигра със слушалките.
– Ако не ти е приятно да я даваш...
– Не! – избълвах веднага аз. – В никакъв случай. Разбира се, че искам да я прочетеш. – И преди да си е променил решението, бутнах книгата по масата.
Очите му за миг срещнаха моите, явно търсеха някакви признаци на колебание, но после той се усмихна и взе книгата.
– Но трябва да те предупредя, че чета бавно. Може да отнеме известно време.
– Няма проблеми – казах, – колкото искаш, стига да не ти пречат бележките ми. Аз съм прочут драскач по полетата.
– Драскач по полетата?
– Да, постоянно си водя бележки в полетата на книгите? Предимно мисли и въпроси, които са ми хрумнали, докато чета.
Алек веднага я разлисти, за да види за какво говоря. Когато стигна към края, нещо изпърха от страниците. И двамата погледнахме надолу. На масата лежеше парченце хартия с размера на дланта ми, което бе сгънато като сърчице.
Въздухът излетя със свистене от дробовете ми при вида на оригамата. Примигнах. И после примигнах отново.
– Фелисити? – Алек вдигна очи към мен, после пак погледна сърчицето и сбърчи вежди. – Искаш ли си разделителя?
Неспособна да отговоря, аз поклатих глава. Можех да мисля само Роуз, Роуз, Роуз.
– Сигурна ли си? – попита той, думите му бяха изпълнени със съмнение.
Гърлото ми се беше свило, но се принудих да преглътна буцата, заседнала там.
– Да, няма проблем. Имам милиони такива.
– Да, но това е важно за теб.
Не беше въпрос.
Нима бе толкова очевидно? И по-важното – какво се очакваше да кажа? Нямах проблеми да говоря за баща си, но Роуз беше друга история. Тя все още бе отворена рана – твърде болезнена, твърде лична – дори след четири години. Сведох за миг глава, имах нужда от минутка да си събера мислите.
– Не е важно самото сърце – казах накрая, – а споменът зад него. – Надявах се да звуча спокойно, сякаш не бях на път да се разплача.
Но не можах да заблудя Алек.
– За някого?
– Какво?
– Спомен за някого – уточни той. – Някой важен за теб.
Ама наистина, как ме разчиташе толкова лесно? Едва се познавахме. И все пак усетих, че съм отворила уста да отговоря.
– Сестра ми Роуз – казах.
– Другото момиче на снимката?
Отначало въпросът му ме обърка, но после си спомних за предишния ден и как ме пита за семейството ми.
– Да – кимнах. – Тя беше обсебена от оригамите. Сгъваше каквото й попадне — салфетки, опаковки, касови бележки – в нещо красиво. Хартиените й сърца ми бяха любими. Една година за рождения ми ден тя сгъна... О, не знам, сигурно са били повече от сто и ги окачи да висят от тавана на стаята ми. Китката така я болеше, че се наложи да носи превръзка цяла седмица.
Не можех да разкажа на Алек остатъка от историята, как Роуз ни напусна и как аз се взирах в тези проклети хартиени сърца с часове и се молех сестра ми да се прибере у дома. И когато тя не го направи, ги откъснах всичките. Исках да ги изхвърля, дори да ги изгоря, но малка част от мен все още се надяваше. Затова ги прибрах в кутия и ги заточих в дъното на дрешника.