От време на време откривах по някое покрито с прах сърце зад бюрото си или попаднало в пролуката между таблата на леглото и стената. Всяко такова откритие предизвикваше болка като от порязване с хартия, остра болка за част от секундата, която утихва в тъпо пулсиране. Но да видя едно от сърцата на Роуз тук? Сега? Това беше направо като острие в корема.
– Беше? – попита Алек.
Поклатих глава, за да прогоня болката и спомените.
– Моля?
– Използва минало време – уточни той. – И вчера каза, че сте само двете с майка ти. Сестра ти да не би... – поколеба се, сякаш не му харесваше накъде отива това изречение. – Да не е отишла да живее с баща ти?
Въпросът му ме сепна. Обърнах се към голямата витрина на "Електрическа гофрета", докато обмислях отговора. Дъждът беше спрял, но ако се съдеше по облаците, това бе само временно.
– Не – отвърнах накрая. Всъщност не можех да отговоря наистина на Алек, защото нямах представа къде е Роуз. Тя можеше наистина да е при татко. Това бе крайно невероятно, като се имаше предвид колко ядосана му беше, когато ни напусна, но все пак имаше някакъв шанс. – Всъщност – поправих се – не съм сигурна.
Измина миг тишина.
– Ти... ти не знаеш къде е сестра ти?
– Тя избяга преди четири години.
Усещах, че трябва да обясня повече, но само с тази информация разполагах. И именно това неведение ме тормозеше. Бях прекарала часове в чудене какво е накарало Роуз да си тръгне така внезапно и без никакво обяснение. Единствената причина, за която можех да се сетя, е скандалът й с мама седмицата преди рождения й ден. Запомних го, защото двете се прибраха у дома в два сутринта и ми се стори странно, че мама е била навън толкова късно. Още щом пристъпиха прага, се започна с крещенето и аз своевременно си сложих слушалките. Сега, като се замислех за онази нощ, ми се щеше да бях слушала, та макар и само за минутка. Може би тогава щях да зная защо Роуз си тръгна.
– Е... какво стана? – попита той.
Устата ми се изкриви.
– Не знаем нищо за нея оттогава. – Нямаше как да не забележи болката в гласа ми, не и с неговата наблюдателност. Усещах как нажеженият до бяло гняв се трупа в мен. – Не помня много баща си, но помня сестра си. От малкото, което мама ми каза, мисля, че двамата много са си приличали, твърдоглави и диви. Мама все казва, че във вените им тече скитническа кръв. Роуз се опитваше да се преструва, че неговото заминаване не я е съсипало, но месеци след като той се изнесе, още я чувах да плаче, преди да заспи. Една нощ беше особено зле, затова легнах при нея и я попитах защо татко би искал да ни нарани толкова много.
Замълчах, съживявайки спомена. Роуз се засмя тихо и избърса сълзите си. Големия Синчо беше притиснат до гърдите ми, а тя ме придърпа към себе си, за да не падна от тесния единичен матрак. Поех си дълбоко дъх и го издишах, като оставих въздуха да излезе със свистене от устните ми.
– Вместо да отговори, тя ми обеща, че никога няма да ми причини същото, но...
– Но го направи – довърши той.
– Да. Искам да я мразя заради това, но не мога.
Алек ме погледна за един дълъг миг, сякаш обмисляше всичко, което му бях казала. После рече:
– Не те виня.
Не знам какъв отговор съм очаквала, но не и такъв. Все пак тъкмо бях признала някакво много лошо чувство към сестра си.
– Наистина ли?
– С моята сестра Ванеса сме суперблизки, затова мога да си представя колко ти е тежко да си разделена с Роуз – обясни той. – А понякога хората, които означават най-много за нас, например семейството ни, правят неща, след които става много трудно да ги обичаме, но ние все пак ги обичаме, защото обичта е такава.
От онова, което ми беше казал за баща си, се досетих, че говори за себе си.
– Така ли се чувстваш по отношение на баща си?
Той се размърда на мястото си, преди да кимне:
– Нека просто кажем, че отношенията ми с него са... сложни.
– Но все още го обичаш.
– Той направи някои много гадни неща, но да. Обичам го.
Не ровех нарочно за информация от личния му живот, но фактът, че Алек имаше сложни отношения с баща си, някак облекчи малко самоненавистта, която изпитвах след случилото се с Роуз.
– Като стана дума за баща ми ... — Алек дръпна яката на ризата си. – Всяка година той прави барбекю за всички изпълнители. Мразя неговите партита, но той ме кара да ходя, затова се питах... Би ли искала да дойдеш с мен?
Чакай малко. Той да не би... да ме покани на среща?
Алек още говореше, в пълно неведение за начина, по който се разбумтя сърцето ми.