– Следващия петък по обед. Партито продължава до шест, но не е нужно да стоим до края, ако не искаш. Мога да те взема, ако имаш нужда от превоз.
Майко мила. Той наистина ме канеше на среща.
Втренчих се в него с отворена уста, напълно смаяна. Когато ме закара до къщи след бала, имаше един напрегнат момент на очакване, докато стояхме на алеята. Беше като във филмите, когато момчето изпраща момичето до вратата и тя се чуди дали ще я целуне. Част от мен се надяваше на шанс да прекараме още малко време заедно, за да го опозная. Но сега, когато наистина се случи, ми се струваше нереално. Знаех, че трябва да отговоря, а не намирах думи.
– Ако вече имаш планове... – започна той.
– Нямам. – Освен работата, но нямаше нужда да знае за това. Лесно можех да се сменя с някоя от другите сервитьорки. – В общи линии, искаш да не страдаш сам, така ли? – попитах и в гърдите ми се стрелна задоволство от остроумния и почти флиртаджийски отговор.
Устата му потрепна в крива усмивка.
– Точно така. Ще е ужасно. Обещавам.
– И какво точно включва това ужасно?
Алек, който беше събрал ръце на масата, се облегна на лакти.
– Много болка и мъчения.
– О, браво – отвърнах с нарастваща усмивка. – Кое момиче ще откаже на това?
Два часа по-късно разчиствах единствената маса този ден – след двойка, за които, ако се съди по акцента им, бяха от Австралия, – когато вратата на "Електрическа гофрета" се отвори с трясък и два тежки ботуша изтрополиха вътре. Това бе точно от типа ужасни суматохи, които единствено Бумър можеше да причини. Разбира се, той започна да изтръсква водата от косата си. Аша стоеше до него и се опитваше да затвори чадър.
– Здрасти, Фелисити! – изрева Бумър.
– На обичайното място съм – извиках му. – Приключвам след минутка.
Под бутилката с кетчуп имаше банкнота от пет долара и аз я пъхнах в джоба на престилката си, преди да грабна останалите мръсни прибори и да тръгна към кухнята. След като ги оставих в мивката, взех обичайните ни напитки (сода за Бумър, чай за Аша и още кафе за мен) и тръгнах към приятелите си.
– Два боровинкови шейка? – попита Аша вместо поздрав. – Сигурно е бил тежък ден.
Оставих таблата и седнах до Бумър. Той извади своя "Гейм Бой" от джоба си, а Аша му отправи поглед "ама ти сериозно ли" и той отново прибра играта с тежка въздишка в късите си панталони.
– Всъщност – казах аз, докато им подавах напитките – въпреки липсата на клиенти и ужасното време денят беше хубав.
И то единствено заради Алек. Опитах да запазя неутрална физиономия, докато мислех за него, но беше невъзможно да не се усмихна. Няколко минути след като ме покани на партито на баща си, се появиха двамата австралийци. За съжаление, трябваше да се върна на работа, но той махна с ръка на извинението ми, докато си обличаше палтото, и обеща да ме вземе в петък. И този път нямах нищо против да му кажа "довиждане", защото знаех, че ще го видя отново.
– Хубав ден? – Аша разкъса три пакетчета захар и ги изсипа в чая си. – Тогава защо е била свръхдозата сладолед?
– Аз пих само един шейк – отвърнах, посягайки към пакетче захар. Ако не грабнех едно сега, щеше да си ги сложи всичките. – Другият беше за Алек.
– Онзи известен тип с ферарито ли? – попита Бумър. – С него ли дойде?
– Да и не. Е, всъщност не знам.
Бумър се смръщи и се почеса по главата, разрошвайки и без това рошавите си къдрици.
Бързо поясних:
– Да, той беше, но нямам представа с каква кола е дошъл.
– О, с нея е бил – отговори си сам Бумър. – Не си купуваш такава кола, за да не я караш. Господи, бих платил само за да я видя.
– Разбира се, на теб ти пука само за колата – каза Аша и завъртя очи, но после се скова. – Господи... Искаш да кажеш, че той е седял тук? – Погледна към пейката, на която седеше, гласът й кънтеше от благоговение, преди да погледне към празната чаша от млечния шейк. – И е пил това? С тази сламка?
Изстенах и покрих лицето си с ръце.
– Моля те, не се прави на откачена фенка.
– Извинявай, но това е... Олеле! – Тя клатеше глава, без да откъсва поглед от чашата, сякаш тази информация й бе дошла в повече. После: – Момент, момент. Кога реши да се видиш тук с него?
Потръпнах. Всъщност тайничко се надявах да не се стигне до този въпрос, защото знаех, че Аша ще се разсърди, че не съм й казала.
– Вчера, след като вие си тръгнахте – признах аз.
И бях права. Тя се вбеси.
– Но нали снощи говорихме по телефона повече от час! Защо не ми каза? Можех да дойда по-рано. Можеше да го видя!