След като разрових дрешника си и открих почти всичко, което бях изгубила още от началото на гимназията (бележника, в който скицирах дизайните на бижута, розовата тениска "Делта Ну", банския, за който обвиних Аша, че го е оставила на неправилното място), с изключение на сандалите, и започнах да обръщам цялата си стая. Пак нищо. И заради комбинацията от пеперудки, които пърхаха в стомаха ми, и търчането, докато претърсвах всяко кътче, започнах да се потя. Не бях чак лъснала от пот, но все пак беше поизбила. Което ме накара да се запитам дали не влизам в ранна менопауза.
Боже, какво нещо, а?
И тогава, точно докато се чудех дали да не се обадя на Алек и да му кажа, че съм прихванала остър топлинен арест или пък потен синдром и че трябва да се изселя на Южния полюс за неопределено дълго лечение, когато мама извика от кухнята:
– Фелисити, тръгвам на работа.
Отворих вратата и извиках в отговор:
– Чао, мамо. Приятен ден.
– И на теб, скъпа. Обичам те. Не забравяй, че ще съм при Дейв през уикенда! Има храна в хладилника.
Входната врата се затръшна, оповестявайки заминаването й, и тогава ме озари. Знаех къде може да са моите сандали. С мама носехме почти един и същи номер и понякога тя успяваше да се навре в обувките ми. Може би ги беше взела назаем за среща с Дейв и бе забравила да ги върне на мястото им.
– Дано да не ги е разтегнала – мърморех си, докато прекосявах къщата към нейната стая.
След като отворих вратата и включих лампата, поспрях малко да помърдам пръстите на краката си в плюшения килим и да се възхитя на помещението. Просто обожавах стаята на мама. Тя беше разкошна по начин, който ми напомняше за стария Холивуд, украсена с кристален полилей, който беше спасила от нашата луксозна къща, и имаше осветено старо огледало, пред което се гримираше.
Погледнах си часовника: петдесет минути до предполагаемата поява на Алек. Още един нервен пристъп разпърха сърцето ми и аз се втурнах към дрешника. Когато го отворих и купчината кутии се срути, въздъхнах дълбоко. Аз имах само няколко чифта обувки, но мама беше пристрастена към тях. Отне ми почти петнайсет минути да преровя всички кутии и пластмасовия органайзер, който висеше на вратата, но моите сандали все още се водеха безследно изчезнали. Точно когато щях да си призная поражението, ми хрумна, че под леглото може да има още няколко кутии.
Нямаше.
Това, което намерих там обаче, беше както объркващо, така и интригуващо.
Отдолу, притиснат до основата на леглото, имаше калъф за китара.
А това бе странно. Мама нямаше никакъв слух за музика, а татко никога не беше свирил на някакъв инструмент – или поне не знаех. Което вероятно не означаваше кой знае какво, като се има предвид, че изобщо не го познавах, но все пак. Ако беше негов, защо го е запазила толкова време? При преместването тя беше изхвърлила всички останали от него вещи.
Знаех, че не е моя работа, но не можах да се сдържа, коленичих и измъкнах калъфа. Не знам какво съм очаквала да намеря – вероятно истинска китара или други музикални неща, като камертон и тем подобни, – но не и връзка писма и пощенски картички, завързани с панделка.
Може би са стари любовни писма от времето, когато родителите ми са били гаджета.
Развързах панделката, за да ги разгледам по-добре...
И моето име бе написано на първото, с почерк, който познавах. Невъзможно... Погледът ми се стрелна към лявото ъгълче, където беше изписан адресът на изпращача:
Роуз Лион
ул. " Сийуол "27
Галвестън, Тексас, 77551
Роуз. Роуз. Писмото беше от РОУЗ!
Взирах се втрещена в него. Нито аз, нито мама имахме вести от нея от четири години. И все пак това бе доказателство за противното, скрито, сякаш не съществува. Клеймото беше от миналата година – на рождения ми ден. Обърнах плика и извадих единствения лист в него. После с треперещи ръце го разтворих и прочетох:
3 април
Скъпа Фелисити,
Днес е рожденият ти ден. ЧЕСТИТ 16-и рожден ден! Само още две години и ще можеш съвсем законно да се впуснеш в креватни дейности и други вълнуващи неща за възрастни, като да гласуваш и да кандидатстваш за кредитни карти! Вероятно подсъзнателно съм мислила за теб, защото никога няма да познаеш какво се случи. СЪНУВАХ ТЕ снощи! Бяхме в парка, в който мама ни водеше като малки, и се излежавахме на едно одеяло с Ели Удс и Брусър, пиехме маргарити и играехме на Страната на бонбоните. Голям смях, наш? Помня, че беше влюбена в този филм.